21.
Началникът на Фрязинското районно управление на милицията майор Малахов напомняше без време надебеляла жена. Угоеното му бузесто лице с малки, хлътнали дълбоко очички беше розово като на бебе. Копчетата на китела му бяха толкова стегнато закопчани, че изглеждаха готови да хвръкнат при първото рязко движение. Пък и цялата му невисока фигура с полегати рамене и къси дебели крака, целият му външен вид никак не отговаряха на онова, което Емеляненко знаеше за него: защото Малахов бе жесток и достатъчно груб с подчинените си, самонадеян до наглост представител на истински наказателната власт, тоест бе най-лошият й вариант. Но Емеляненко никак не разбираше защо Малахов се крепи от години на едно и също място, защо не го изпъждат от органите. Значи някъде по върховете си има прекалено космата лапа, за която този тип е подходящ. Може да плащат добре, за да остава постът в ръцете точно на Малахов. Нали нямаше никакви шумни дела в района… Защо? Защото или не се фиксират заявленията на потърпевшите, или хората се страхуват да съобщават. Наоколо стрелби, бандити изясняват отношения, нападения, рекет, какво ли не, а тук е като райски кът — мир и тишина, същинско удоволствие е да служиш в такъв рай.
Но Малахов биваше груб предимно с подчинените си и с разни други дребни риби, които нищо не означават — сиреч местните еснафи, които нямаха връзка с ваещите инстанции. Със старшите по звание и особено по длъжност Малахов бе предпазлив, любезен и внимателен, дори веднъж самият Емеляненко се убеди в това.
Ето и сега, като видя Никита Семьонич — ами да! — грейна радостно, но не пропусна да се поинтересува от пълномощията на Турецки и внимателно разгледа документите му. На Саша се стори, че онзи толкова се увлече от картата му на следовател по особено важни дела, че ако можеше, щеше да си я преснеме за спомен. Разбрал за готвената операция, не изрази никакви видими емоции, но все пак подържа в ръка заповедта за обиск, подписана от заместник-главния прокурор на Русия, и като че ли го обзе някакво слисване. Във всеки случай Саша улови неочакваното му объркване.
Малахов понечи веднага да грабне телефона: трябва да проверя у тях ли е Гурам Илич, иначе напразно ще трябва… да ходим… в чуждата къща, когато стопанинът не е там, какъв обиск в отсъствието на Ованесов…
Но Никита улови движението му и твърдо и решително сложи коравата си длан върху телефона.
— Няма нужда — каза и намигна на Турецки, без да го види майорът. — Малахов, чел ли си какво пише Пьотр Велики в Морския си устав? „Правилата са написани, а няма време и случай.“ Знаеш ли за какво се отнася? Там е работата, че знаеш. Тогава ще се наложи да дойдеш с нас, Малахов, нали е твоя епархия? Знаеш ли докъде ми е дошло от твоя подопечен? — Никита показа с ръка около гърлото си. — Дотук, разбра ли, Малахов?
Майорът някак непонятно клюмна, но веднага стана суетлив и още повече заприлича на дебела лелка.
— Как мой? Пък и сме малко познати…
— Познати сте, познати, и то много — успокои го Никита с насмешка. — Нали си представител на местните органи. Малахов, отдавна знам много неща за теб… Стига сме дрънкали, времето е пари, да тръгваме, идваш с нас.
Излязоха от кабинета, Малахов се върна да заключи вратата, но изведнъж сякаш си спомни за нещо невероятно важно и екстрено, и буквално се стрелна обратно в кабинета си. Мимоходом извика, че нещо е забравил, но не успя да каже какво, понеже вратата след него щракна…
— Мръсник! — Емеляненко погледна насмешливо след майора и се извърна към Турецки. — Иска да го предупреди. През цялото време мислеше за това, беше изписано на лицето му. Хайде, все едно, закъсня, нашите трябва да са обкръжили Гурам — и той погледна часовника си. — А този глупак дори не разбира, че сам си надява примката. Нека. Да вървим.
Малахов ги настигна на входа. Беше зачервен като варен рак и бършеше ожесточено кръглото си лице с доста мръсна и омачкана носна кърпа. После я скри в джоба на панталона си и извади от измачкания кител пистолета си „Макаров“: