Телефонът звънна и прекъсна разсъжденията й. Меркулов свали ръка от бузата си, направи знак „по-тихо“ и вдигна слушалката. Слушаше, без да изрече думичка. Този, който звънеше, говореше дълго, а Меркулов ставаше все по-мрачен. Изглежда, накрая телефонният доклад взе да свършва. Костя закима бързо с глава и заключи:
— Благодаря ви, колега. Непременно ще го имам предвид. Изпратете рапорта си в понеделник. Много съм ви благодарен. Всичко хубаво.
„Да, сигурно е пак някое лайно — реши Саша. — Донос за неправомерните или незаконни действия на следователя Турецки. Какво друго?…“
Меркулов затвори телефона и се втренчи в него, сякаш прочете мислите му. После устните му се разтвориха в усмивка.
— Та какво казваше за следователя Поляков? Припомни ми, ако обичаш: нито риба, нито рак, ако не по-зле. Така ли?
„Правилно“ — усмихна се Саша.
— Горе-долу.
— Аха… — Костя почеса върха на носа си с кутре. — Случва се… После невинаги първото впечатление отговаря… Той беше. Твърди, че от два часа те търси. Дежурният се сетил да съобщи, че си тук. И тъй, господа юристи, слушайте тука така, както обича да казва понякога нашата родна Шура. В седемнайсет часа и няколко минути, за което Поляков съобщи в устния си доклад, при него пристигат, така да се каже, две фигури. Единият от тях се представя за депутата от Държавната дума Николай Михайлович Поздняков, вторият — за неговия помощник. Показват си документите, както си му е редът. Интересували се живо от делото на Гурам Илич Ованесов. Какво му се инкриминира, къде са в момента той и помощникът му Погосов, кой конкретно ще води следствието и така нататък. Но те дошли и с още една цел. Интересували се също от кого зависи освобождаването на хората от ареста, например срещу писмена гаранция, че няма да напускат града. Мотивирали се с много слабото зрение на арестувания. Според техни сведения спрямо него били приложени силови методи на разпит и този въпрос ще стане предмет на отделно разглеждане и в Думата, и в президентското обкръжение. Като ги изслушал и си записал въпросите, за да не обърка нещо, опазил го Бог, следователят Поляков им показал вратата. Посетителите си отишли крайно неудовлетворени от оказания им за хора от техния ранг прием и на раздяла обещали най-сурови мерки по отношение на онези, които използват закона за собствени интереси.
— Много любопитно — рече мрачно Грязнов.
— Почакайте, става още по-любопитно. Като изпратил гостите, Поляков се свързал с Държавната дума, без много да му мисли. Днес е събота, дори и депутатите почиват. За разлика от някои. Но дежурният успял да намери телефона на помощника на Поздняков и той съобщил на Поляков, че не е ходил никъде с шефа си, тъй като депутатът спешно заминал за почивните дни при майка си, някъде край Краснодар. Изказал предположението, че някакви авантюристи са се възползвали от името и подправени документи на съвсем достоен човек. Ето ви, господа, първата лястовичка. А ние си блъскаме главите: престъпник ли е Гурам, или ангел небесен. Как мислите, чия работа е това?
— На Малахов — твърдо заяви Грязнов.
— Но защо?
— Защото, изглежда, той е единственият от ованесовската банда, останал засега на свобода. Останалите са затворени.
— Затворени са само тези, многоуважаеми Александър Борисович, които хванахте днес. А сигурен ли сте, че сте арестували всички? Лично аз не мога да ви гарантирам такова нещо. А вие, Александра Ивановна, ще изразите ли вашето мнение пред самонадеяните другари?
— Моето, Костя? Същото. Но този дивак Малахов много ме разтревожи. Нека подиша до понеделник, а после ще се заемем с него. Лично ще отида в областното управление и ще им покажа къде зимуват раците.
— Да бе — подкрепи я съвсем сериозно Костя. — Ех, Шура… По-добре да беше казала на нашите приятели, както се бяхме разбрали, че имат голям късмет, щом за едно денонощие съумяха да открият заложничката. В днешно време минава за рекорд. Ако не беше им провървяло, сега и двамата щяха да вървят с увесени човки.
— Знаеш ли, Костя — рече примирително Романова, — щях да съм много по-строга, но нали я намериха. Извадиха късмет и с Никита. Ако бяха се втурнали сами, сега и мокро петно нямаше да е останало от тях. Поне схванахте ли?
— Да де, да — въздъхна Саша.
— Вината е моя, аз го подмамих — добави Грязнов със скръбен вид. — Съблазних го с горещи кюфтета. Ако не бяха кюфтетата…