24.
Според Володя Акимов само моргата на някое провинциално градче на край света може да бъде по-лоша от тази стара и отдавна неремонтирана районна болница. Всичко тук говореше за запуснатост: олющените стени на коридорите, боядисани със сива блажна боя, грапавият под с изтъркан линолеум, неумитите стъкла в напукани рамки. На това отгоре големите стаи практически бяха претъпкани с легла, върху които болните чакаха своето изцеление. Такова нещо не можеш да сънуваш и в лош сън.
По коридорите и на двата етажа, покрай стените също имаше легла.
След като проведе един сериозен разговор с дежурната лекарка — побеляла бабичка, която може би помнеше най-добрите години на благотворителното заведение — Акимов настоя на пациентката да се предостави отделно помещение. Но това бе напълно нереално.
Лекарката каза, че могат да се направят изследвания и вече изпрати сестрата за „доктора“, живее наблизо, ако не е отишъл за риба, нали е почивен ден. Но съвсем не може да даде отделна стая. Акимов също отлично разбираше това. Обаче лекарката схвана колко е сериозно положението и предложи да заградят ъгъла в края на коридора с параван, да сложат там системата и стола за охраната.
Господи, Москва е на по-малко от час с кола, а тук е толкова изостанало… Но нямаше излишно време, за да ходят в институт „Склифософски“. За щастие докторът, както нарекоха един плещест и плешив чичко, не беше изкопал червеи и риболовът му се провалил. Две възрастни жени, които клатеха съкрушено глави, преместиха от носилката на „Бърза помощ“ върху леглото Лариса, облякоха безпомощното й тяло със сив болничен халат и заградиха леглото с невисок параван.
Акимов седна на стола, подпря се на прашния перваз и мълчаливо зачака какво ще реши съдбата за тази нещастна жена. Лариса Георгиевна лежеше изпъната под системата, светлите й коси бяха объркани и разпилени по сивата възглавница. Носът й бе странно изострен, а скулите рязко се открояваха на лицето. Но ако се съди по снимките в дома й, Акимов ги бе видял там, Лариса е много красива и ефектна жена. А сега имаше чувството, че пред него е бабичка. Грязнов каза, че минавала четирийсетака. Възможно е добрият здравословен начин на живот, умението да се грижи за себе си и особено умелият грим да са скривали истинската й възраст. Но сега падна цялата външна черупка и се откри истинският облик на Лариса Георгиевна, в който имаше и болка, и умора, и страшна несправедливост.
След близо час около новата пациентка се събраха извиканите от дежурната лекари. Акимов не се намесваше в техните действия. Просто ги предупреди за особената отговорност — Володя подчерта това — за живота на спасената заложничка. Утре, каза той, сигурно ще я вземат в Москва, но днес трябва да се положат всички усилия за спасяването на живота й. Володя предупреди дежурната, че вечерта в болницата ще дойдат двама специални пазачи — той помнеше обещанието на Никита Емеляненко. Изобщо Акимов каза всичко, за да подчертае особената важност на ситуацията.
На въпроса му с какви лекарства се канят да я лекуват, главният лекар — интелигентен на вид мъж към четирийсетте, с очила с тънка позлатена рамка — се усмихна леко и отбеляза, че ако той не е против, през нощта сестрата ще направи две инжекции кардиамин. На свой ред Володя Акимов отговори сериозно, че не е, но ще проконтролира лично. Двамата се разделиха доволни един от друг.
До края на деня нямаше никакви особени произшествия.
Наистина ходещите болни, някои медицински сестри, особено младите, като чуха за необикновената пациентка, охранявана от криминалната милиция, се стараеха да минат оттам. Някои дори се опитаха да надникнат зад паравана, но предупреждението и строгото покашляне на Акимов ги спираше. Тогава се трупаха встрани, започваха да разглеждат и вероятно обсъждаха самия него. Но до вечерта всичко стихна, болните отидоха да вечерят. За Акимов това бе тежко изпитание. Свиваше го под лъжичката. Спомни си, че за последен път яде преди повече от денонощие.
Да имаше поне каша, мислеше тъжно той, въздишаше и се въртеше на скърцащия стол.
Неочакваната радост дойде в лицето на миловидна медицинска сестра с кокетна шапчица, сложена на една страна като войнишко кепе. Тя донесе на Володя чаша горещ чай и две курабийки — изсъхнали пасти или някакви бисквити. Каза, че я праща дежурната, сигурно е гладен, но за съжаление не може да предложи нищо друго. Володя благодари сърдечно на момичето, остави чашата на перваза, за да поизстине, и като изпрати с поглед миловидната сестра, забеляза стройните й, много симпатични крачка. Да, да тръгнеш и ти след нея… Когато чаят поизстина, Володя го помириса и се намръщи: ухаеше на болница. Бездруго навред мирише на същото. За да не нарушава вечерния покой, Акимов предпазливо отиде на пръсти до средата на коридора, където беше видял казанче с вряла вода и легенче. Изля изстиналия чай в легенчето, а чашата напълни с вода. Сега е съвсем друго. Късметлийската му глава дори не се сети, че може да му е сипана някаква отрова в чая.