Слънцето дълго не залязваше и беше много лесно да объркаш времето. Акимов погледна ръчния си часовник и с учудване отбеляза, че стрелките показват десет без три минути, а той би могъл спокойно да чете, да речем, вестник, ако имаше подръка. Усети настъпването на нощта по друго: от пролуките на прозорците повя хлад и страшно му се приспа. Но не можеше да си го позволи, понеже момчетата на Никита Емеляненко щяха да се появят не по-рано от полунощ.
Болницата вече напълно стихна, нощната лампа в средата на коридора светеше слабо. Там трябваше непрекъснато да стои дежурната по етаж медицинска сестра, но нея, естествено, я нямаше. И много други работи нямаше в тази болница, които задължително трябваше да са налице.
Акимов седеше, обхванал с глезени краката на стола и отметнал назад глава. Отстрани изглеждаше, че спи дълбоко със съня на много изморен човек.
В дъното на коридора изведнъж се появи онази симпатична сестра. Само че сега бе сменила червените обувки с меки пантофи, затова стъпките й бяха безшумни. През притворените си клепки Акимов видя как тя се приближава тихо с поднос в ръцете — носеше всякакви медицински джунджурии: емайлирано легенче, лъскава кутийка и други неща. Като мина покрай него и влезе зад паравана, тя го погледна внимателно, макар и под око, а на устните й се появи лека усмивка и лицето й стана още по-привлекателно. Володя въздъхна.
Междувременно сестрата сложи подноса направо на леглото, върху краката на болната, хем имаше шкафче. При нея някак си всичко излизаше не по докторски и Акимов интуитивно застана нащрек. Все пак тази сестра е странна, суети се, дори не извади памуче, за да почисти мястото за инжекцията. Като видя, че без всякаква предварителна подготовка взе ампулата в ръце, Акимов стана решително и отиде при нея. Тя изписка тихичко, но като го позна, се опита да се усмихне.
— Господи, как ме изплашихте… Помислих, че спите, не исках да ви будя. Сега ще ударим инжекцийката — и до утре можете да спите.
— Какво ще слагате? — попита солидно Володя и предпазливо, но решително извади ампулата от ръцете й. — Я да видя лекарството? Дявол знае, не се чете. — Той отстъпи с ампулата в ръка до прозореца, за да се опита да разгледа и да прочете изтрития надпис върху стъклото.
— Кардиамин, какво ще е — сестрата вече гневно тръгна към него и изведнъж добави злобно: — Приемат всякакви! Разкомандвал се! Сами си слагайте инжекциите, щом сте толкова грамотни! Я ми се разкарай, да си ги слага дежурната сестра! — и чевръсто хукна по коридора.
Акимов повдигна рамене, без да разбира напълно причината за раздразнението й и заразглежда внимателно ампулата.
— Има „р“, „и“, „кари“, няма „д“… Какво е това лекарство? Девойче… — Той се обърна, но от сестрата нямаше и следа.
Тогава Акимов сложи предпазливо ампулата в легенчето до спринцовката и като се огледа внимателно, тръгна към центъра на коридора. Да, дежурната по етаж е на мястото си, спи безметежно. Акимов я разтърси безцеремонно и й нареди незабавно да извика дежурния лекар.
Възрастната жена повлече крак към първия етаж, като охкаше и пустосваше опротивялата си работа.
Когато най-накрая дойде лекарката, на Акимов му бе омръзнало да чака. Докато търкаше сънено очи като старата сестра и се прозяваше, тя попита без всякакъв интерес:
— Какво се е случило тук? Защо е тази врява?
— Елате, ако обичате и прочетете какво пише на ампулата, която току-що искаше да сложи на болната вашата сестра.
— Господи, какво може да е това? — попита лекарката, без да крие предизвикателството си. — Не е стрихнин! Ох, колко сте…
Жената взе ампулата, извади от малкото си джобче с красив монограм простички кръгли очила, сложи ги и от саркастична медицинска работничка веднага се превърна в баба, която разказва приказки. Отиде на светло и колкото повече разглеждаше ампулата, толкова лицето й ставаше по-бледо. След минута стана бяло или дори сиво като болничното бельо.
— Къде… откъде го взехте… това? — попита тя с треперещ глас.