— Така — детективът не бързаше да влезе, — ако съдим по изобилието от гости, софрата не е много весела… И кой е този път? Стопанинът ли?
— А ти имаш ли други варианти? — вдигна вежди Турецки. — И откъде знаеш всичко?… Да, той. Хайде, влез, гълъбче пернато, там ще те посрещне майчицата началник.
— Грязнов! — почти басово извика Романова при вида на бившия си оперативен работник. — Защо човек нищо не може да ти възложи? Всичко проваляш! Дадоха ти жив човек, а в резултат — труп. Е? К’во да правя сега, до края на дните си ли да следя да не издъните някъде работата? Мъже, нямате ли милост към жените?
Тя си нареждаше по навик и никой не й обръщаше особено внимание.
Грязнов също не реагира на виковете й, извади от джоба на сакото си сгънат на четири лист и й го подаде. Александра Ивановна прочете написания на машина текст, погледна озадачено Грязнов и внезапно рече:
— Мда… а аз си блъскам главата на кого да възложа…
— Няма богат работодател. А иначе защо не.
— А за голо благодаря? Така да се каже, на обществени начала, става ли?
— Не е редно, благодетелко моя. Затова, ако искаш, ще върна този документ заедно с отчета.
— Засега го задръж. Сърцето ми предчувства, тук работата не е чиста. Всичко може да се случи. Все едно, сега ще се наложи да ги издирваме!
— Както кажеш. — Грязнов сви рамене.
— Вижте какво, момчета. — Романова се обърна към всички едновременно, явно имаше предвид и свидетелите, които отдавна се бяха изтощили, затънали в нещо, на което не се виждаше краят. — Хайде свършвайте тук, оформяйте всичко както трябва, а ние отиваме в моя кабинет. Турецки, Грязнов, елате с мен.
Навън дълго спориха с чия кола да пътуват. Грязнов, естествено, не можеше да изостави жигулата си и да се появи в МУР на „Петровка“ в колата на бившата си шефка или на приятеля си. Романова не виждаше смисъл да пътува с чужда кола, когато нейната с тук. Служебната волга на Турецки можеше да върви където си ще.
— Какви времена настанаха! — възхити се Турецки. — По-рано заради служебни коли се е случвало битки да се водят! А сега те канят, а ти се опъваш! И пак проблеми…
Най-сетне се разбраха да пътуват с Грязнов. Този вариант като че ли беше най-удобният, защото разговорът щеше да върви между близки хора, които нямат тайни един от друг.
— И к’во — започна Романова, — да не губим време. Да започнем да възстановяваме цялата нишка на събитията…
Сряда, 12 юли, вечерта
3.
Лариса Георгиевна беше оскърбена до дъното на душата си от своя съпруг Вадим. А душата на тази вече не млада, но старателно скриваща своите четирийсет и нещо години жена, се намирате според представите й на онова място, което лесно се възбужда и се нуждае от постоянно физиологично удовлетворяване. Но от известно време Вадим — снажният красавец с атлетично телосложение, с тъничка ивичка възчервени мустачки и грижливо сресан път на едрата светлокоса глава — престана да забелязва, че има елегантна и гледана жена, жадна за ласки. Тя често намираше мъжа си, по-млад от нея само с някакви пет годинки, изпаднал в дълбок размисъл и почти нереагиращ на фините й котешки движения и дантелено френско бельо, което доскоро го влудяваше. Доскоро Лариса усещаше до изтръпване в гърба и нозете колко лесно го възбужда ароматът на нейния парфюм или уж случайното докосване на закръгленото й и стегнато бедро, или пълните й ярки устни, полуотворени в очакване на тръпчива целувка.
Тя помнеше и честите преди моменти, когато, на гости или в някоя весела компания, бе достатъчно да се срещнат погледите им, за да лумне в очите му хищно огънче, след което, без да обясняват причината, двамата мигом напускаха шумния приятелски кръг, мятаха се на колата и презглава летяха към апартамента си на проспект „Комсомолски“. Или към вилата в Перхушково. Или… Да, и това се бе случвало — желанието да изпревареше всяка предпазливост. Тогава Димка вкарваше мерцедеса си в някой тъмен московски двор, спускаше седалките и те се хвърляха в обятията си, премахвайки грубо всички пречки по пътя към моменталното и дълбоко до припадък наслаждение. Кой знае защо, то винаги биваше особено силно и горещо точно в такива рисковани ситуации.
Лариса Георгиевна смяташе, че така ще бъде винаги. Като се разглеждаше след бурните нощи в огромното огледало на пода, тя не намираше в тялото си недостатъци — кадифено и чисто, с красиво очертани мускули, ненатежало от раждания, то й напомняше идеалните фигури от картините на ренесансовите художници. А позите, които умееше да заема Лариса, сама беше открила в средновековните изгарящо-възбуждащи новели с блестящи илюстрации от Джулио Романо и Петер Флетнер — от дете ги разглеждаше с тайно наслаждение и трепетно очакване в колекцията от уникални книги в бащината библиотека.