— И то не е добре.
— Така ами. Тъкмо аз и моят приятел ги хванахме нощес. Сигурно сте чули изстрелите?
— А, значи вие — бум! — и хайде през прозореца?
— Не-не, той по нас, но не улучи, а от уплаха — през прозореца. Изглежда, забрави, че е на седмия етаж, и скочи. Впрочем може да сте ги видели и двамата вчера през деня или вечерта.
— Ние не — обади се друг играч, — но момчетата са ги видели. Черни били. Или арменци, или чеченци, кой ти ги различава. Я виж, стадион „Лужники“ е препълнен с тях и вързопите им, само джара-джура се чува. Нищо не им се разбира, само броят пачки с пари.
— Точно така — подкрепиха го другите. — Няма живот от тях. Наемат апартаменти, задръстили алеите с колите си — няма отърване! На всяка крачка все те — от сутрин до вечер се разправят… Да вземете да въведете ред! Щото само обещават по вестниците и по телевизията. Каква полза от приказки? Само правят течение… Идваха днес едни от вашите, разпитваха какво сме видели, кого…
— А след това дойдоха още двама черни — добави мрачен чичко.
— Видяхте ли ги? — обърна се към него Турецки.
— Дори приказвахме, защо, не може ли? — предизвикателно попита мъжът.
— Напротив. Много добре, че сте разговаряли. Ако сте ги запомнили и можете да ги познаете по снимки, тогава направо нямате цена! — Саша се усмихна жизнерадостно и се обърна към Грязнов: — Вячеслав Иванович, нали си приятел, качи се на седмия етаж и провери вратата: всичко ли е на мястото си, а аз ще разменя две думи с другаря.
— Слушам — кимна Слава и тръгна към входа.
— Извинете, как се казвате? — попита мрачния играч Саша.
— Васил Василич, що? — Той се навъси още повече, вече съжаляваше, че се е набутал в тази неизвестна и напълно излишна работа.
— Ще ви помоля да помогнете, Василий Василиевич.
— Че с какво мога аз?
— Ако се съгласите, утре или в понеделник, както ви е по-удобно, ще ви донеса снимки на арестуваните от нас бандити. Трябва да погледнете, може да познаете някой от тези, с които сте говорили днес? Кога бяха тук?
— Ами… около обед. Към един.
„Празна работа — помисли Турецки. — Около един или малко по-късно момчетата на Емеляненко вече обграждаха вилата на Гурам. Бандитите не биха могли да се върнат вкъщи, щяха да ги пипнат. А щом не са хванати, значи са на свобода. Но не пречи да проверим още един път…“
— Къде да ви намеря, Василий Василиевич?
Уважителният тон, с който Турецки разговаряше, издигна мъжа в собствените му очи. Човекът веднага посочи адреса, етажа, показа къде работи, изобщо обясни как да го намерят при нужда.
Турецки му благодари, стисна му ръката и се изправи. Дойде Грязнов и доложи, че с жилището всичко е наред, не е отваряно, всичко е запечатано. Детективите си взеха още веднъж довиждане с мъжете и любопитните майки, тръгнаха към колата си и излязоха от двора.
Саша предаде на Грязнов разговора си с Вася, както го нарекоха съседите.
— А ти казваше, че амбразурата не стреля… Чакай, не искам да говоря напразно, но тази история няма да свърши просто така. Сърцето ми подсказва.
— А не ти ли подсказва, че трябва да намина вкъщи да се преоблека, за да не воня на конюшня, и да направя още нещо?
— Подсказва ми.
— Правилно. Хайде да се отбием в магазина на крайбрежната, да купим нещо за хапване.
— Но у нас…
— То е у вас. А пък Акимов още троха не е слагал в устата си. Ех, ти, началник!
— Добре де, не викай — рече примирително Грязнов. — Познавам Володка, няма да загине. Няма такава ситуация…
— Добре, че знаеш. Но ще се обадиш на Нина от къщи и ще кажеш, че ще отидем — Саша погледна часовника си, — сега е около девет, значи — в единайсет, единайсет и половина. Предполагам, до Шчолково и обратно ще ни стигнат два часа. Още повече че твоето Измайлово ни е на път.
— Даа — кимна Грязнов. — Няма ли кой да изпрати и на мен грижовен шеф?
— Помислих за нещо друго. От само себе си се разбира, че човек трябва да яде, а от болничните буламачи и здравият може да хвърли топа. Ще отидем с двете коли. Ще му оставиш твоята, а ще се върнем с моята. Не дай си боже да стане нещо, как ще си дойде, пешачката ли?… Трябва да се мисли, защо е тази глава?
— Логично, Щирлиц, както би казал уважаемият писател.