26.
Хората на Емеляненко пристигнаха в болницата в десет и половина. Акимов познаваше единия — Игор, който цял ден неотлъчно бе до Никита. Вторият се представи кратко:
— Николай.
Володя им обясни накратко ситуацията, каза, че не е могъл да се заеме лично с издирването на медицинската сестра, защото няма право да напуска поста си. Пък и тя отдавна е изчезнала, както смята главният лекар. Бялата манта, шапката и прочие подсказват, че бандитите от нищо не се страхуват.
Игор сподели, че след акцията е успял да си дремне мъничко и никак не му се спи. А Николай не участва в днешните събития и е готов да носи службата си докрай. Лекарката, която придружи ох раната до втория етаж, предложи на Акимов своето походно легло, за да може да дремне час-два. Вече бе оценила бдителността му и добави, че следващата инжекция ще я направи лично. И ще го събуди, разбира се.
Охраната застана на пост край болната и в средата на коридора, за да има по-голяма видимост. Игор пъхна един пакет на Акимов, бил лично от Никита Семьонович. Володя го отвори и видя два хубави сандвича с шунка, които побърза да раздели с главната лекарка. Тя отказваше, но скоро вечеряха вкусно и пиха силен чай от термоса.
Тъкмо всичко се успокои — хайде пак! — появиха се нови гости. Краткото позвъняване на заключената врата вдигна Акимов и той лично отиде да отвори.
Веднага му мина сънят: видя усмихнатите физиономии на Грязнов и Турецки и дори му стана неловко.
Наложи се да повтори всичко отначало. Не влязоха в болницата, а седяха на пейката близо до входа.
Володя категорично отхвърли предложението да го сменят и само се засмя, като отвори донесения от тях пакет с няколко апетитни мъжки сандвича с… шунка.
Обясни защо се смее. Но стана сериозен, когато Турецки разказа за беседата в двора на „Комсомолски“. Стана им напълно ясно, че преследването за Лариса е започнало. И най-вероятно ще е безпощадно. Причината? Все пак може да са няколко. Помнеха днешната бурна реакция на Ованесов за сто и седемнайсети член. Особено за четвърта алинея. Направо хваща максималното наказание! Ясно личаха контактите: и в отвличането на Лариса, и връзката, и дори познанството на Богданов и Гурам, макар той да отричаше. Най-сетне всичко, взето заедно, бе пряко свързано с убийството на бащата на Лариса, с милионния доларов откуп и уникалното по наглостта си ограбване. Нито един специалист в тази област не би могъл да назове дори приблизителната ценност на откраднатите произведения. Тоест получаваше се един много здрав възел и краищата му бяха скрити със завиден талант.
Като разсъждаваше така, Турецки разбираше, че сам се обрича да обедини двете дела, колкото и да се противеше душата му.
След хубавия хладък душ, който взе вкъщи, и голямата чаша силно кафе той, както и Слава, който също се пъхна под душа, се чувстваше вече горе-долу сносно. Но въпросът дойде сам, някак, независимо от Турецки:
— Според теб, Слава, колко дълго може да изкара човек без сън?
— Веднъж не спах три денонощия, имах такова дело… — Грязнов искаше да премине към личните спомени, но Саша го прекъсна. Посочи, че е имало времена, когато със седмици не му се е доспивало. Възрастта беше друга, а и силите. Когато пак повториха предложението си да сменят Акимов, а той вече категорично отказа и заяви, че няма да има никакви пропуски, Турецки и Грязнов въздъхнаха облекчено. Осъзнаха долния егоизъм на поведението си, станаха от пейката и пожелаха на Володя приятно дежурство. Утре, обеща Турецки, повтаряйки думите на Меркулов, ще преместят болната в секретното отделение на „Склифосовски“, а ако позволява състоянието й, и вкъщи — собствения й дом или у баща й. Най-вероятно последното. Там тя просто е нужна. Пък и трето денонощие вече има охрана.
Така си тръгнаха за Москва, оставиха на Акимов колата на Грязнов и обещаха да се погрижат за ремонта на собствената му. Ако имат късмет — на държавни разноски.
Турецки караше съсредоточено и по навик гледаше в огледалото за обратно виждане. Засега не се виждаше опашка. Така ще е до време, помисли той.
На задната седалка се бе излегнал Грязнов и похъркваше — такива са предимствата на нощния пътник. Саша го съжали и му позволи да заеме задната седалка, да не му пречи с разговори. Нощем шосетата не са осветени добре и трябва да си максимално предпазлив. Тихичко свиреше нощният „Маяк“ — нещо сантиментално, трогателно, успокоително и не го отвличаше от мислите му. Понякога не човек, а обстоятелствата, притискащи го отвред, много по-жестоко диктуват условията на поведение. Но това си е обикновено самосъжаление. Случва се понякога, когато много искаш нещо, нещо остричко, пикантничко, привлекателничко, а слабеещата съвест уж протестира и едновременно сякаш те изкушава: от какво се страхуваш, защо се стъписваш? По дяволите, нали в живота най-често търсим и намираме това, което в крайна сметка не ни е толкова нужно. Ловим призраци, които изпълваме със собствената си свежа кръв, с диханието си, а боязливо се отказваме от нещо, което ни изпраща лично Господ Бог. За наслада… Или за щастие… Кой знае за какво още?