Спомни си едва ли не последната фраза, която изрече нощес, когато лежаха тихо един до друг и изтощени се държаха за ръце, вперили очи в тавана.
— Какво ли ще стане, ако сега влезе някой и види тази впечатляваща картина? — Той вложи във въпроса си максимум хумор и предвкусваше отговора.
— Че съм безкрайно щастлива…
Той надигна глава и я погледна внимателно, а тя само затвори мълчаливо очи…
Сега, като я видя на слънчевата светлина, проникваща през притворените завеси — еха! — Саша се сепна малко късно, защото много добре си спомни: снощи прозорците бяха открити. Зави внимателно Карина с чаршафа, стана тихо и тръгна към банята.
— Бива си те! — рече на себе си. — Добре, че тя не вижда…
Косата му бе щръкнала, лицето — потно и зачервено, а в очите му грееше толкова щастлива закачливост, че му стана дори неудобно.
Изми се, среса се и едва после погледна часовника си: седем и половина. Даа… В нормата, по-точно крайната точка на нормалния му работен ден. Но нали е неделя, свободен ден! За какъв дявол стана?
Саша се отби в кухнята, където бе относително разтребено, намери наченатото снощи шампанско, капна в две чаши и се върна в стаята.
Карина лежеше с изпънат до брадичката чаршаф, и го следеше с тъмните си големи очи.
— Изведнъж ми се стори, че си си отишъл.
— Але — хоп! — Той направи широк жест с китката и й подаде чаша. — Заповядай, първата глътка е най-вкусната. След целувката…
— Знаеш ли за какво мечтах вчера?
— Ще ми откриеш ли тайната си? — отговори той и остави празните чаши на масичката до дивана.
— С всички сили се стараех да забременея…
Саша не повярва на ушите си и се опита да превърне всичко в шега. Попита с удвоена сериозност:
— Е как, стана ли? Нали помниш, много се стараех!
— Глупчо, аз наистина.
— Защо ти е? Имаш две деца, сигурно красиви. Впрочем къде са те?
— На юг, при мама… Нали е лято… Работата не е в тях, Саша, а в теб. Искам синът ми много да прилича на теб. А когато той се появи, може би ще ме заобичаш… Както аз те обичам… извинявай! — Тя зарови нос във възглавницата.
Като не знаеше какво да отговори, той само я галеше по копринения, атлазен, кадифен, невероятен… женски гръб.
— Но аз имам жена. И дъщеря — изрече най-накрая той.
— Ако те обичаха, щяха да са с теб, а не на края на географията — отвърна тя рязко и почти със злоба.
— А ти… сигурна ли си?
— Само за едно със сигурна: обичам те. И мога да те направя щастлив, разбираш ли. И от мен няма къде да бягаш. Завиждам на Нинка.
— А аз на Грязнов. — Саша се усмихна. — Но още не знам какво трябва да направя, за да не им завиждаме и двамата.
— Аз също, Каринка.
— Може пък да се решим, а, Саша? Три деца е много по-добре от две. А аз още мога и фигурата си няма да разваля… за теб. Защо мълчиш?
— Мисля.
— За какво?
— Веднага ли да започнем, или да порепетираме…
— Ох, все ми е едно, само да си ти… Как ми доскуча за теб, дори не можеш да си представиш. След онзи път никого не съм имала после. Никого. Какво говоря… Защо изчезна? Дори не ми звънна. Поне да беше ми изпратил поздрави…
— Искаш ли още шампанско?
— Това ли е отговорът?
— Не, по-скоро подготовката.
— За какво?
— Още не знам. Не ме припирай.
— Не те карам да бързаш. Просто искам да знаеш всичко. Всичко докрай. Но не искам да те хващам за гърлото. Когато обичат някого силно, тогава го щадят. Аз те щадя.
— Да, знам, има такава хубава руска думичка. Понякога е по-голяма от любовта. Във всеки случай е по-честно.
— А ти, глупчо, ще се съмняваш… Давай шампанското.
— Може ли един последен въпрос? Преди сън.
— Давай. — Карина се усмихна хитро.
— Ти ли пусна щорите? Снощи не бяха.
Тя погледна учудено към прозореца и се замисли.
— Не, не съм била аз. А ти?
— Значи хората са успели да видят твоето щастие — промърмори той и размаха отворената си длан пред носа си.
— Сашка — тя се закани с пръст, — аз само на теб го казах, за пръв и последен път, разбра ли?