Но това означаваше и здравата да излезе на показ. Слуховете винаги те изпреварват. Не му трябва такава слава. А този, рижият, който беше вечерта в кръчмата с нея, както тя се изтърва, бил ченге. Ще му запари под краката…
Затова има един път — да се спазари, да я уговори, да я омае и да ги купи. По най-предварителни догадки истинската цена на платната можеше десетократно да превишава неговото искрено предложение. Значи играта си струваше.
Но кой знае защо, Карина се заинати, за нищо на света не искаше да се лиши от красивите картинки, които според нея много украсяват интериора на дома й. Не искаше и да ги сменя. Май бързо се измори от изобилния хумор на Виталий Александрович, а по едно време дори погледна часовника си не много вежливо.
Какво пък, няма закъде да бързаме, платната няма да изчезнат. Може да почакат, не е спешно. Пък и трябва време, за да намери подходящ купувач.
И Бай като че ли се отметна, но си остави вратичка, ако Карина не скучае твърде с него, и в бъдеще да я развлича понякога, да я кани на изложби, нали е голям любител, на театър или някъде в многолюдно и весело място. Тя не се дръпна и не отказа любезната покана. Така се разделиха — според него доволни от толкова неочакваното запознанство, което с нищо не задължаваше поне нея.
Започна да й се обажда от време на време, да напомня за себе си, забавляваше я с нови анекдоти на животрептящи политически теми, тя се смееше силно и не се стараеше да ги запомни.
Но неочаквано се намеси случаят: намери се купувач, и то такъв, че замириса на големи пари. Не биваше да чака повече и Виталий Александрович пристъпи към бърза и планомерна обсада.
Износът на картините можеше да се реши лесно и просто. Любезната Алевтина Филимоновна Кисота тъкмо завършваше подготовката на международна пътуваща изложба под модерното мото „Ню рашън арт“. Нищо по-добро не би могло да се измисли за износа на платната. Всичко е абсолютно законно. Оставаше съвсем малко — да ги получи. Говореха за триста, максимум четиристотин хиляди долара. Огромна сума за човек, който не знае. А проклетата вдовица се запъна. И тогава Виталий Александрович направи крайната стъпка.
Веднъж по пладне на Карина й се обади от уличен автомат Андрей, шофьорът на Виталий, и каза, че шефът му се кани да отскочи в чужбина и моли Карина да приеме малък подарък от него — букет рози, който, разбира се, не я ангажира с нищо. Карина хлъцна от удоволствие и отвори вратата на малко познат човек.
Суховатият млад човек, който влезе у тях, й поднесе огромен и, разбира се, много скъп букет — беше зима — и като се осведоми дали е сама, я помоли да му отдели няколко минути за разговор. Карина вече съжаляваше, че от глупост му отвори вратата.
Андрей не го усуква много, а направо мина на целта. Съобщи й, че Министерството на културата подготвя за гостуване в чужбина — в Австрия, Германия и вероятно в Париж — изложба на руското изкуство. Ще бъде съставена от произведения, които се намират в частни колекции. Като един от най-големите специалисти, Виталий Александрович също взема участие в подготовката. Не, той не се опитва да измъкне или накара Карина да му продаде платната си. Просто много, много я моли! — Андрей сухо подчерта думата, — да му даде картините срещу много внушителен залог. Ето го, четиристотин хиляди долара. От тона и особено от лошия поглед на шофьора повя хлад, Карина го усети.
Може би щеше да размисля, но Андрей някак странно попита къде са сега децата й, а като разбра, че са на училище, бащински я посъветва: „Не бива да се оставят сега децата без надзор, всичко става… Вярно, у нас не е много разпространено, обаче в Америка — охоо! Казва се «киднапинг», отвличане. Открадват децата, а после искат от богатите родители откуп…“
Последният аргумент реши въпроса. След като остави парите и получи предварително написаната от Карина бележка — оставаше само тя да я подпише — Андрей бързо и професионално сне платната от стените, сръчно ги върза с канапа, който носеше, и ги пъхна в специална сива мушамена чанта, за да ги предпази от лошото време. После бързо си взе довиждане с Карина и я увери в абсолютната преданост на Виталий Александрович. А картините й ще се върнат, тогава ще продължат разговора си за възможната продажба.
Сега Карина беше уверена, че ги вижда за последен път. След два или три месеца в някакъв вестник писаха — Нинка я осведоми, — че в един австрийски град, където се провеждала изложба на руската живопис от началото на двайсети век, от стелажите изчезнали десетки платна, които са могли да се изгубят и при превозването от град в град. Изказваха се също плахи предположения, че разпродажбата на произведенията от частните колекции е организирана от самите организатори на изложбата. Изглежда, нито в министерството, нито някъде другаде никой не се нае да издирва дали е така или не. Още повече че заедно с картините в чужбина остана и една от изкуствоведките, която беше комисар на изложбата. По-рано организаторите щяха да си счупят краката да тичат и изясняват, а сега… махнаха с ръка: всичко се случва на този свят!… Е, останала, майната й…