От масата с хроматограмите те продължиха обиколката. Мартин не спираше с обясненията.
— …Сега, след като имаме РНК, можем да получим кореспондиращата ДНК… после трябва да я вкараме в ДНК на живите бактерии… да се опитаме да ги „надхитрим“ да произведат необходимия мозъчен пептид…
Силия се стараеше да обхване колкото е възможно повече от поднесената й в галопиращо темпо информация.
Накрая Мартин отвори вратата на малка лаборатория, където възрастен лаборант в бяла престилка се бе изправил пред половин дузина плъхове в кафези. Той бе слаб и прегърбен, около плешивата му глава обикаляше тънка ивица коса, а на носа си бе сложил старомодно пенсне, закачено с шнур на врата му. Мартин го представи:
— Господин Йейтс. Готви се да прави дисекции.
— Мики Йейтс — протегна ръката си той. — Аз знам коя сте вие. Всички знаем.
Мартин се засмя:
— Вярно, наистина ви знаят. Мога ли да ви оставя за няколко минути? Трябва да се обадя по телефона.
— Разбира се — каза госпожа Джордан.
Когато той затвори вратата след себе си, Силия се обърна към Йейтс:
— Мога ли да погледам, ако не ви преча?
— Никак няма да ми пречите. Първо трябва да осмъ-ртя един от тия малки развратници — посочи той към плъховете.
С бързи, умели движения техникът отвори хладилника и от камерата извади малка, чистичка пластмасова кутийка, чийто капак бе захванат от едната страна с панти. Вътре имаше леко издигната плоскост, а под нея — табличка с някакво вещество на кристали, от което се източваха нагоре тънки струйки пара.
— Сух лед — поясни Йейтс, — заредих го преди да влезете.
Той отвори един кафез, бръкна и майсторски улови голям гърчещ се сивобял плъх, сложи го в кутийката и затвори капака. Силия виждаше през прозрачните пластмасови стени плъха върху малката платформичка.
— Сухият лед насища вътрешността на кутийката с въглероден двуокис — каза Йейтс. — Знаете ли какво означава това?
Тя се усмихна на елементарния въпрос.
— Да. След като сме поели кислорода от въздуха, издишваме въглероден двуокис. Само с въглероден двуокис не може да се живее нито минута.
— Като туй приятелче в кутийката. То вече е пътник.
Плъхът направи две конвулсивни движения и повече не помръдна.
— Спря да диша! — възкликна радостно Йейтс.
След още тридесет секунди той отвори кутийката, извади безжизненото животно и обяви:
— Мъртъв като пън! Този метод обаче е бавен.
— Бавен ли? На мен ми се стори бърз — изненада се тя.
Силия не можа да си спомни по какъв начин биваха убивани плъховете в лабораторните занимания, когато следваше.
— Бавен е, ако имаш да вършиш много други работи. Доктор Пийт-Смит иска да използваме кутийката с въгледвуокиса, но има по-бърз метод. Ето този.
Той се наведе, отвори шкафа под лабораторната маса и извади друга кутийка — този път метална. Тя се различаваше от пластмасовата и в друго отношение. От едната й страна имаше малък кръгъл отвор, а непосредствено над него острие като бръснач, занитено на страничната стена на капака.
— Гилотинка — каза Йейтс все още със същото весело настроение. — Французите са си знаели работата.
— Но това е отвратително! — възмути се Силия. Вече си бе спомнила, че навремето бе виждала да убиват плъхове с подобен уред.
— Ами, хич не е лошо. И бързо — той погледна през рамо към затворената врата и още преди Силия да му попречи, хвана един жив плъх от друг кафез и бързо го вмъкна в металната кутийка. Главичката му се показваше през кръглия отвор. Йейтс натисна с пръст ножчето, сякаш режеше краставица.
Чу се тъпо хрускане и друг звук — нещо като писък, главичката на плъха се търколи на пода, а от артериите на врата му шурна кръв. Въпреки че бе виждала подобни манипулации в лабораториите, на Силия й прилоша.
Йейтс хвърли небрежно още агонизиращото и кървящо телце в кофата за отпадъци и взе главичката.
— Сега ми остава само да извадя мозъка, бързо и безболезнено! — засмя се техникът. — Хич не ме е еня!
Потресена от гняв и отвращение, тя възкликна:
— Не трябваше да го правите пред мен!
— Какво да не прави? — се чу гласът на Мартин зад гърба й.
Той бе влязъл тихо и се намеси тутакси в разговора. Миг след това и със същия сдържан тон настоятелно помоли:
— Силия, ако обичате, почакайте ме навън!
Докато тя излизаше, Мартин гледаше с бляскащи от гняв очи техника и дишаше тежко.