В коридора Силия чуваше през вратата високия сърдит глас на Мартин:
— Никога повече!… Ако искаш да продължаваш работа тук… нареждането ми да се използва само пластмасовата кутия с въглеродния двуокис, безболезнено и никакви други начини!… Махни онова чудовищно изобретение или го смачкай!… Няма да позволя жестокост, разбираш ли?
Тя долови отпадналия глас на Йейтс:
— Ясно, сър.
Мартин излезе, хвана Силия под ръка и я заведе в заседателната зала. Бяха само двамата. Те седнаха с пълен термос кафе до тях и Мартин сипа в чашите.
— Съжалявам за станалото. Не биваше да се случва-извини се той. — Йейтс се е захласнал, понеже за пръв път в живота му една хубава жена го наблюдава по време на работа, с която се справя много добре — затова съм го довел тук от Кеймбридж. Може да направи дисекция на мозъка на плъх също като хирург.
Неприятното чувство на Силия постепенно минаваше.
— Дребна работа. Няма значение — успокои го тя.
— За мен има.
— Боли ви за животните, нали?
— Да — той отпи от кафето и продължи, — невъзможно е да се правят изследвания, без да се погубват животни. Човешките потребности стоят на първо място, дори приятелите на животните трябва да се съгласят с това. Необходимо е обаче да сведем до минимум страданията на животните, да не бъдем коравосърдечни към тях. Иначе, без да усетим, ще се озверим. Напомних на Йейтс тази истина. Мисля, че той няма да я забрави бързо.
Този инцидент накара Силия да харесва и да уважава Мартин още повече. Веднага обаче си каза — харесването или нехаресването не бива да се отразяват на мисията й.
— Нека се върнем на вашите изследвания — енергично предложи тя. — Говорихте за разлика между мозъците на млади и стари плъхове, за плановете си да синтезирате ДНК. Но още не сте успели да отделите един протеин — пептида, който търсите и който има важна роля във вашата работа. Права ли съм?
— Права сте — потвърди Мартин с бързата си сърдечна усмивка и уверено продължи: — Току-що описаното от вас е следващата стъпка, най-трудната. Работим върху нея и ще успеем, въпреки че за това ще ни трябва време.
— Когато се откриваше институтът, вие казахте: „Дайте ми две години“ и в края на този срок очаквахте някакъв положителен резултат. Това беше преди две години и четири месеца — припомни му тя.
По лицето му се изписа изненада:
— Действително ли съм го казал?
— Действително. Сам си спомня. Аз — също.
— Сигурно не съм бил на себе си. В нашата работа тук, на предната линия на науката, разписания не могат да се правят.
Той запазваше спокойния си вид, но Силия усети, че е под вътрешно напрежение. Физическото му състояние също не изглеждаше цветущо. Пребледнял, с уморен поглед, вероятно от продължителните усилия. Бръчки, които ги нямаше преди две години, набраздяваха лицето му.
— Мартин, защо не изпращате отчети за напредъка на работата? — запита Силия. — Сам е длъжен да осведомява дирекционния съвет, а акционерите…
Той за пръв път нетърпеливо поклати глава.
— Най-важното е да се съсредоточа върху изследователската работа. Безкрайното писане на отчети и препискарството отнемат много ценно време.
И изведнъж запита:
— Чели ли сте Джон Лок?
— Малко нещо, в колежа.
— Той е казал, че човек прави открития „чрез непрестанно съсредоточаване на ума в определена посока“. Един учен никога не бива да забравя това.
Силия премина на друга тема, но отново се върна на този въпрос в разговор с административния директор, о.з. майор от авиацията Бентли, който изтъкна друга причина за отсъствието на отчети.
— Би трябвало да разберете, госпожо Джордан, че на доктор Пийт-Смит му е изключително трудно да се занимава с писане на каквото и да било — каза Найджъл Бентли. — Мислите му се движат тъй бързо, че онова, което е било важно за него вчера, може да загуби значение днес, а утре да е съвсем незначително. Дразнят го някои неща, които е писал в миналото, например преди две години. Струват му се вече наивни, макар че тогава са били някакви прозрения. Ако зависеше от него, би заличил всичко написано в миналото. Тази черта не е нещо необичайно за учените. Забелязвал съм го и при други.
— Разкажете ми още нещо, което трябва да знам за мисленето на учения — помоли Силия.
Двамата разговаряха несмущавани от никого в скромния, но изрядно подреден кабинет на Бентли. Тя изпитваше растящо уважение към компетентния, приличащ на врабче човек, избран от нея да ръководи деловата работа на института.
Найджъл Бентли помисли и започна:
— Може би най-важното е, че ученият, свързал се толкова дълго с образователния процес, потъва в избраната от него, понякога съвсем тясна специалност дотам, че осъзнава реалностите на ежедневието много по-късно от другите хора. А някои големи учени изобщо не са в състояние да ги схванат.