— Чувала съм, че в известно отношение си остават деца.
— Точно тъй, госпожо Джордан, особено в някои области. Затова често се наблюдават детински постъпки на хора от академичните кръгове — дребни спречквания и разправии по най-банални въпроси.
Вглъбена в мислите си, тя каза:
— Не бих допуснала, че Мартин Пийт-Смит би могъл да се държи по този начин.
— Вероятно не в тези специфични рамки — съгласи се Бентли. — Но в друго отношение, да.
— Кажете ми по-конкретно!
— Ами, доктор Пийт-Смит има големи трудности при взимане на малки решения. Понякога, както би се изразил някой, той не е в състояние да реши от коя страна на улицата да се движи. Например адски се измъчваше седмици наред кой от двамата техници да изпрати на тридневен курс в Лондон. Един съвсем дребен въпрос, който вие или аз бихме решили за броени минути. И най-накрая, понеже моят шеф не можа да вземе становище, аз свърших тази работа вместо него. Разбира се, това е в контраст с основните му качества на учен — ясно теоретично мислене и всеотдайност.
— С ваша помощ някои неща ми станаха по-ясни, включително причината Мартин да не изпраща отчети за хода на работата — каза Силия.
— Струва ми се, би трябвало да отбележа още нещо — сподели той. — То дори може да има връзка с вашето посещение.
— Говорете!
— За доктор Пийт-Смит, както и за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение в постигнатия напредък в работата. Моралният дух на сътрудниците му ще рухне. И още нещо: доктор Пийт-Смит е свикнал да работи сам, със свои темпове. А сега изведнъж върху плещите му се стоварва огромна отговорност, свързана с много хора в негово подчинение и с други фактори — деликатни и не дотам деликатни-включително и вашето присъствие, госпожо Джордан, тук и сега. Всички тези неща създават огромно напрежение за който и да е ръководител.
— Значи все пак има съмнения за успеха на започнатата работа? — запита Силия. — Интересно, сериозни ли са съмненията?
Бентли, седнал зад писалището си срещу Силия, допря пръстите на ръцете си и я погледна през тях.
— Като служител тук имам задължения към доктор Пийт-Смит, но още по-големи са отговорностите ми пред вас и господин Хоторн. Затова трябва да отвърна на въпроса ви с „да“.
— Искам да знам какви са тези съмнения. Подробно.
— Аз нямам научната компетентност — започна той, поколеба се и продължи: — Сигурно не е много редно, но би трябвало да поговорите с доктор Састри насаме и да му наредите, понеже имате това право, да ви разкрие истината — напълно и откровено.
Силия знаеше, че доктор Састри е химикът-специалист по нуклеинови киселини, пакистанец, бивш колега на Мартин от Кеймбридж, който бе назначен за негов заместник.
— Въпросът е много важен, за да държим сметка какво е редно и нередно, господин Бентли. Благодаря ви. Ще имам предвид препоръката ви.
— Има ли нещо друго, с което мога да ви бъда полезен?
— Мартин днес ми цитира мисъл на Джон Лок. Дали е негов последовател? — запита тя.
— Да. И аз също. — Бентли се усмихна пестеливо. — Ние с доктор Пийт-Смит сме убедени, че Лок е един от най-големите философи и умове в цялата история на човечечеството.
— Искам да прочета нещо от Лок тази вечер. Бихте ли ми помогнали?
Бентли си записа.
— Книгата ще бъде в стаята ви след малко.
Силия успя да отдели време за разговор с доктор Састри едва късно следобед на втория ден от престоя й в Харлоу. Междувременно, освен с Найджъл Бентли, тя се срещна и с други хора от института, които говореха със задоволство и оптимизъм за изследователската дейност в Харлоу. Въпреки това Силия чувстваше, че нещо се крие от нея и инстинктът й подсказваше, че хората, с които бе разговаряла, не са откровени.
Рао Састри бе хубав млад мъж, още ненавършил трийсет години, с тъмен цвят на кожата, с ясен и бърз говор. Силия знаеше, че той бе защитил докторат и имаше блестяща научна биография. Мартин и Бентли единодушно я уверяваха, че неговото назначение е рядък късмет за института. Састри и Силия се срещнаха в малкото крило на институтския ресторант — стаичка за работни обеди на старшия състав. След като се ръкува с него, преди да седнат, тя затвори вратата, за да не бъдат смущавани от никого.
— Предполагам, че знаете коя съм? — запита Силия.
— Да, госпожо Джордан. Пийт-Смит често ми е говорил за вас с много хубаво чувство. А сега вече имам честта лично да ви срещна.