Силия поклати глава:
— Не знам. Просто не знам.
— Дявол да го вземе, аз знам, че моето гледище е правилно — той повиши глас. — Много сме близо, съвсем близо, до намиране на средства, които да влияят върху процеса на стареенето и да предотвратят нарушаването функциите на мозъка, а може би и да предпазят от болестта на Алцхаймер.
Той изпи до дъно онова, което бе останало в чашата му и я тресна на масичката.
— Как, дявол да го вземе, мога да ви убедя?
— Можете да се опитате пак по време на вечерята — отговори Силия и погледна часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.
Храната в хотел „Чърчгейт“ бе вкусна, но сервираха големи порции, прекалено големи за Силия. Тя поотмести с приборите си парчето месо, останало в чинията й, и започна да го побутва насам-натам, докато мислеше какво да каже по-нататък. При всички случаи думите й щяха да бъдат от много важно значение. Облегна се назад, за да подреди внимателно мислите си.
Обстановката бе приятна.
Повече от шест столетия преди появата на хотел „Чърчгейт“ на същото място се бе издигала подарена на църквата сграда — жилище на свещенослужител, — която по време на крал Джеймс I била откупена като частен дом. Някои конструкции от този период бяха запазени и придаваха особен чар на хотела, разширен и обновен след Втората световна война, когато Харлоу бил обявен за град. В един от старинните кътове се намираше ресторантът.
Силия харесваше атмосферата тук — ниския таван, масите край прозорците, тапицираните одърчета, покривките на масите и кърпите за хранене в бяло и червено, любезното обслужване и предварителното сервиране на вечерята на всяка маса, преди да бъдат поканени гостите на хотела. Те се събираха най-напред в бара отпред, получаваха менюто и си даваха поръчките.
Тя бе избрала маса до прозорец и седнаха с Мартин един срещу друг.
По време на вечерята продължиха разговора. Силия слушаше и рядко се обаждаше с някакъв въпрос, а Мартин уверено говореше на научни теми. Тя добре си спомняше думите на Найджъл Бентли от разговора им миналия ден: „За доктор Пийт-Смит, както за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение…“
Дали Мартин, въпреки твърдата си външна увереност, дълбоко в себе си не чувства несигурност? Силия реши да прибегне до тактически ход, за да открие отговора на въпроса си. Тя стигна до тази идея, когато четеше миналата вечер книгата, изпратена от Найджъл Бентли.
След като прецени и подбра думите си, тя погледна Мартин в очите и каза:
— Когато преди малко бяхме у вас, споменахте, че проявявате научна арогантност.
Той реагира светкавично:
— Не ме разбирайте криво. Това е положително качество — съчетание на познания, на стремеж да се критикува собствената работа и на убеденост — нещо, което един утвърден учен трябва да притежава, за да оцелее.
Силия се замисли върху думите му: дали това не беше първата едва доловима пукнатина във фасадата на увереността, първия признак за слабост? Тя не бе сигурна, но реши да упорства.
— Съвсем възможно е научната арогантност, независимо с какви други думи ще я наречете, да отиде много далеч; някои хора да повярват до такава степен в онова, което искат да стане, че най-накрая да приемат за чиста научна истина собственото си силно желание? Нещо, което стига до фанатизъм.
— Всичко е възможно — съгласи се Мартин. — Но не и в нашия случай.
Гласът му обаче бе равен, едва забележимо отстъпващ от предишната твърда убеденост. Сега вече Силия бе сигурна. Напипала беше слабостта му — той клонеше към признание, а може би и към поражение.
— Снощи ми направи впечатление нещо от една книга и си го записах. Предполагам, че ви е познато — каза Силия. Тя взе чантата си, извади листче от хотелските бележници и го прочете на глас:
„Грешката не е недъг на нашето познание. Тя е плод на неправилната ни преценка… Онези, които не могат да овладеят веригата от причини и следствия в ума си, не са в състояние да оценят точното значение на противоположните доказателства и данни… могат лесно да се подведат и да застанат на неправдоподобни позиции“.
Настъпи мълчание, което след миг тя наруши, с пълното съзнание, че е безсърдечна, даже жестока:
— Това е от Есе за човешкото разбиране на Джон Лок. Човекът, на когото вярвате и пред когото се прекланяте.
— Да, знам — отвърна той.
— Изключвате ли възможността вие да не оценявате правилно тези „противоположни доказателства“ и да заемате „неправдоподобни позиции“ точно както е казал Лок?