Мартин се обърна към нея с умоляващ поглед:
— Вие смятате ли че е така?
Силия тихо отговори:
— Да, смятам.
— Аз съжалявам, вие… — гласът му бе неузнаваем, говорът му — сподавен. Той немощно, едва-едва изрече-Тогава… аз се предавам.
Мартин бе сломен. Цитатът от неговия кумир Джон Лок, обърнат от Силия против собственото му дело, го бе пронизал в сърцето. Нещо повече. Той вече не можеше да се владее, подобно на внезапно повредила се машина, която не се поддава на управление. Лицето му посърна, устата му остана отворена, челюстта му увисна. Изричаше несвързани фрази:
— …кажете на вашите хора да сложат край… нека да го закрият… аз наистина вярвам, но може би не се справям, не сам… онова, което търсим, ще бъде открито… ще стане, трябва да стане… но някъде другаде…
Силия онемя от ужас. Как можа да го направи! Тя бе решила да предизвика сблъсък между Мартин и реалностите, но нито имаше намерение, нито искаше да се стига толкова далеч. Явно натрупваното повече от две години напрежение и угнетяващата еднолична отговорност, която бе носил на плещите си, произнасяха своята безпощадна присъда.
И отново се чу неговият глас:
— …съм уморен, толкова уморен…
Слушайки откъслечните му изрази, Силия изпитваше непреодолимо желание да го прегърне и успокои. Изведнъж някакво прозрение й помогна да направи следващата крачка.
— Мартин, хайде да излизаме — решително предложи тя.
Една сервитьорка мина наблизо и ги погледна любопитно.
— Пишете вечерята на моята сметка. Приятелят ми не се чувства добре — я помоли Силия и стана от мястото си.
— Да, госпожо Джордан — момичето дръпна масата, за да излязат по-лесно. — Мога ли да ви помогна?
— Не, благодаря. Аз ще се оправя.
Тя хвана Мартин за ръка и го измъкна в преддверието. Оттам една стълба водеше нагоре към хотелските стаи. Нейната бе съвсем близо. Силия отключи и двамата влязоха вътре.
Тази част на сградата бе също запазена от времето на крал Джеймс I. Правоъгълната спалня имаше дъсчен таван с дърворезба, дъбова ламперия и камина, зидана с камък. Малкият размер на прозорците с вътрешни оловни кантове на стъклата напомняше, че през седемнайсти век стъклото е било голям лукс.
Леглото беше просторно, с висок балдахин. По време на вечерята камериерката го беше разстлала. Върху възглавницата тя бе сгънала дантелената нощница на Силия.
Колко минало е побрала в себе си тази стая — учудваше се Силия. Колко събития са ставали тук в живота на няколко поколения на семействата, обитавали къщата-раждане, смърт, любовна страст, радост, скръб, кавга, потайни срещи. Тази вечер, мислеше си тя, щеше да се прибави нова страница към вековния летопис.
Мартин стоеше все още объркан, измъчен и я гледаше колебливо. Тя дръпна нощницата си и тръгвайки към банята, му каза мило:
— Събличай се и отивай в леглото. Аз идвам.
Неподвижен, той не откъсваше очи от нея. Силия се приближи и прошепна:
— Ти също го искаш, нали?
Той потрепера със стенеща, сподавена въздишка:
— О-о, господи, да!
Двамата се притискаха един към друг и тя го успокояваше като дете. Но не задълго.
Силия усети как възбудата му расте и нейната също. Тя бе копняла за този миг не по-малко от него. Настъпването му бе неизбежно и това се разбра още при първата им среща в Кеймбридж, когато между тях проблесна нещо далеч по-силно от мимолетното взаимно харесване. Още оттогава Силия осъзна, че въпросът е бил не „дали“, а просто „кога“.
Изборът на момента и мястото бе в известен смисъл плод на случайността. Сбъдна се поради внезапното смущение и отчаяние, което обзе Мартин, очевидната му потребност да черпи сила и утеха от друг. И ако това не се бе случило сега, някой друг ден щяха да стигнат до същия съдбовен миг, към който ги приближаваше всяка тяхна нова среща.
Докато Мартин пламенно я целуваше и тя откликваше с цялото си тяло, чувствайки суровата му мъжественост, в едно ъгълче на ума си Силия съзнаваше, че рано или късно щеше да мисли за морални принципи и да преценява последствията. Но не сега! Тя нямаше сили за нищо друго, освен да изживее тъй желаните мигове. Нейният стремеж, пламенен, безпределен, блажен и покоряващ, намираше пълна взаимност у Мартин.
След секунди, в радостен екстаз, всеки нежно изричаше името на другия.
После заспаха, първо Мартин, както се струваше на Силия, дълбоко и вече със спокойна душа. В ранните утринни часове се събудиха и този път още по-нежно, но със същата неземна сладост отново се отдадоха на любов.
Когато Силия отвори очи късно сутринта, от малките средновековни прозорци струеше светлината на деня.