— Тъй ли? — той се опита да си даде вид на изненадан.
— Не се шегувай! Искам да ми кажеш защо?
— Може би защото ми разказваш всичко и не става нужда да те питам.
— Не е вярно! — отвърна Силия. — Истината е, че ти все още имаш известни резерви. Нали?
— Слушай — възрази Андрю, оставяйки вестника, който четеше преди да влезе тя — не съм компетентен да се произнасям за лекарство, което никога не съм използвал! Вие разполагате с армия от учени, тук и в чужбина, които знаят много повече от мен. Те казват, че монтаинът е о’кей. Тъй че…
Той сви рамене.
— Но ти ще го предписваш ли на пациентите си?
— Не ми се налага. За щастие не съм нито акушер, нито гинеколог.
— За щастие ли?
— Грешка на езика — раздразнен отвърна той. — Хайде да сменим темата.
— Не! — настоя Силия. В гласа й прозвуча остра нотка. — Искам да говорим на тази тема, защото е важна и за двама ни. Винаги си поддържал мнението, че по време на бременност жените не трябва да вземат лекарства. Още ли си убеден в това?
— Щом ме питаш — да, още.
— Не е ли възможно да си бил прав навремето, но това виждане да е вече остаряло? Най-накрая ти практикуваш медицина вече над двайсет години и много неща са се променили — тя си спомни една мисъл на Сам. — Нали имаше лекари, които не препоръчваха анестезията за бременни жени, понеже…
Андрю започна да се ядосва.
— Казах ти, не искам да говоря на тази тема!
— Но аз искам — отсече тя.
— Дявол да го вземе, Силия, нямам нищо общо с твоя монтаин и не желая да се меся в работите ти. Вече признах, че не съм запознат…
— Но в „Сейнт Бийдс“ имаш влияние.
— Което няма да използвам, по един или друг начин, за продажба на монтаин.
Те се гледаха строго в очите, когато телефонът иззвъня. Силия спусна краката си и посегна да вдигне слушалката.
— Госпожа Джордан?
— Да.
— Обаждам се от „Фелдинг-Рот“, Бунтон. Моля, говорете с господин Хоторн.
Прозвуча гласът на Сам:
— Здравей, Силия. Как вървят работите?
— Много добре — настроението, с което бе напуснала залата във Феърмонт, се върна. — Представянето мина гладко. Всички в търговския сектор проявяват голям интерес и бързат да започнат продажбата на монтаина.
— Браво!
— Разбира се, имаме един въпрос: кога ще даде разрешение УХЛ?
Настъпи мълчание, в което тя усети, че Сам се колебае, но после й каза:
— Засега, само между двама ни, сигурен съм, че ще получим разрешението на УХЛ и то много скоро.
— Мога ли да запитам защо си толкова сигурен?
— Не.
— О’кей — щом толкова иска да бъде загадъчен, помисли Силия, негова работа, макар че в отношенията между двамата подобно поведение бе необяснимо.
Тя запита:
— Как е Джулиет?
— И моето бъдещо внуче, ли? — развесели се Сам. — Особено ми е драго да кажа: много са добре!
Преди три месеца Джулиет и Дуайт Гудсмит бяха съобщили радостната вест, че Джулиет очаква дете. Бебето трябваше да се появи през януари.
— Целувки на Лилиан и Джулиет. Кажи на Джулиет, че през следващата си бременност ще може да гълта монтаин!
— Ще кажа, с удоволствие. Благодаря, Силия — Сам затвори телефона.
Докато Силия говореше с него, Андрю бе отишъл в банята да вземе душ и да се облече преди петдесеткилометровото пътуване с колата до Пало Алто, където щяха да вечерят с Лайза и няколко нейни нови приятелки от Стан-форд.
По време на пътуването дотам и на вечерята, която мина приятно и сърдечно, нито Силия, нито Андрю подхванаха темата на спора си в хотела. В началото се почувства известно охлаждане между тях, но то постепенно изчезна още същата вечер. Тя реши да не говори повече с него за монтаина. В края на краищата в живота на всеки се случва да прояви умствена слепота и за нейно разочарование сега това явно се отнасяше до Андрю.
9
След като разговорът Бунтон-Сан Франциско завърши, оставяйки телефонната слушалка, Сам Хоторн почувства, че не трябваше да реагира тъй импулсивно и категорично за разрешителното на УХЛ. Бе неразумно и недискретно. Защо го допусна? Вероятно поради единствената чисто хуманна причина да създаде радост на друг човек, в случая на Силия.
Трябва да се само контролирам, реши той. Специално след разговора му с Винсънт Лорд — преди един час бяха взели общо решение, което, ако бъдеше разкрито, можеше да има катастрофални последици, макар че това не биваше да се случва — никога! Разрешението на УХЛ щеше да се получи естествено и по нормалната процедура. Точно тъй, както би трябвало да бъде, освен за оня арогантен, непоносим, престъпен бюрократ от УХЛ!