— Не е толкова важно — енергично отвърна Лорд. — Важното е, че ги имаме и обсъждаме дали да ги връчим на главния прокурор и евентуално на печата. Тогава, разбира се, ще има следствие и ако сте замесен в други подобни деяния, те ще излязат наяве.
От засилващата се уплаха по лицето на Мейс Лорд разбра, че произволният му изстрел е ударил точно в целта. Имало е и други случаи! Сега и двамата знаеха това.
Директорът на научните изследвания си спомни, че веднъж, предвиждайки сегашния си разговор, бе казал на Сам: „Като му дойде времето, нека аз да свърша мръсната работа“. И после беше добавил наум „Аз даже бих изпитал удоволствие“. Е, сега това се сбъдна, каза си Лорд, наистина му правеше удоволствие. Приятно му бе да постигне превъзходство над Мейс, да принуди един свой неприятел, майстор на униженията, да понесе на свой гръб същото нещо, да страда, да се гърчи като червей.
— Естествено вие ще отидете в затвора — продължи Лорд, — а глобата, която ще ви наложат, сигурно напълно ще ви съсипе.
Мейс отчаяно каза:
— Това е изнудване. Вие можете…
Гласът му бе нервен, писклив и пронизителен. Лорд грубо го прекъсна:
— Я оставете тази работа! Можем да действаме по разни начини, без да се намесва името на компанията, а пък тук свидетели няма — само вие и аз.
Той си взе документите и ги прибра обратно в куфарчето. Беше се сетил съвсем навреме, че върху листовете има отпечатъци от пръстите му. Не бива да рискува, оставяйки в ръцете на противника доказателства.
Мейс приличаше на руина. Лорд с отвращение забеляза, че на устните на доктора има пяна, когато запита с отпаднал глас:
— Какво искате от мен?
— Мисля, че се досещате. Предполагам имате представа за онова, което очакваме като „благоразумно отношение“ към нашата молба.
Отчаян шепот:
— Искате да се даде разрешение за лекарството. За монтаина.
Лорд не отговори.
— Слушайте — започна Мейс с умоляващ, почти хълцащ глас, — когато казах, че има проблем, аз наистина имах предвид това… случаят в Австралия, съмненията по отношение на монтаина… наистина вярвам, че може да има нещо… вие трябва да…
Лорд презрително го прекъсна:
— Вече говорихме за това. По-големи специалисти от вас ни увериха, че австралийският случай е безсмислица.
Отново мълчание.
— А ако се уреди… разрешителното?
— При определени условия копията от материалите, които ви показах, няма да се предадат на главния прокурор и на печата — каза предпазливо Лорд. — Те ще ви бъдат предадени на ръка с гаранция, че доколкото знаем, други копия не съществуват.
— Как мога да бъда сигурен?
— Можете да разчитате само на честната ми дума.
Мейс направи усилие да се окопити и в очите му проблесна пламъче на свирепа омраза:
— Твоята дума нищо не струва, копеле такова!
— Извинете, че ви го казвам, но положението ви сега не позволява да нагрубявате когото и да било.
Трябваше да минат две седмици. Даже с натиска на Гидиън Мейс колелата на бюрокрацията се задвижваха бавно. Но в края на втората седмица разрешителното за монтаина бе свършен факт. Вече имаше съгласие на УХЛ препаратът да се предписва и продава на територията на Съединените щати.
„Фелдинг-Рот“ посрещна с радост новината, че ще бъде спазен графикът на компанията за пускане на монтаина в продажба през февруари.
За да не рискува с услуги на пощата или на друг човек, Винсънт Лорд лично отиде във Вашингтон и предаде уличаващите копия на доктор Мейс.
Обещанието бе изпълнено. Всички останали копия бяха унищожени.
В кабинета на Мейс двамата прави размениха на четири очи възможния минимум от думи.
— Нося това, което ви бях обещал — Лорд подаде голям кафяв плик.
Мейс го взе, провери съдържанието му и вдигна очи към Лорд. С пропит от омраза глас той каза:
— Вие и вашата компания сега вече имате един враг в УХЛ. Аз ви предупреждавам — някой ден ще съжалявате за това!
Лорд сви рамене и без да отговори, излезе от стаята.
10
Един петъчен следобед през ноември Силия посети доктор Мод Стейвли в седалището на „Граждани за безопасна медицина“ в Ню Йорк.
Идеята за посещението се роди импулсивно. Силия бе в Манхатън, имаше два свободни часа между ангажиментите си и реши да задоволи любопитството си и да види един противник, когото не бе срещала. Тя не й телефонира предварително, понеже знаеше, че Стейвли почти сигурно няма да я приеме. Други от фармацевтичния бранш бяха получили такива откази.
Силия си спомни онова, което наскоро й бе казал Лорн Игълдън, президент на Асоциацията на производителите на лекарства във Вашингтон. Човек с дружелюбен и лек характер, той бе работил като юрисконсулт в държавната администрация преди да го изберат на този пост.