— Като ръководител на Асоциацията на производителите на лекарства, представляваща всички по-големи лекарствени компании, имам желание да поддържам връзки с организациите на потребителите — бе казал той. — Естествено интересите ни са противоположни, но от тях някога можем да научим полезни неща и би трябвало да не ги пренебрегваме. Затова каня Ралф Нейдър на обяд два пъти в годината. Наистина между нас няма много допирни точки, но ние говорим и изслушваме мненията си — диалог между цивилизовани хора. Щом обаче поканиха Мод Стейвли на обяд със същото намерение — бягай, спасявай се!
По настояване на Силия, шефът на Асоциацията на производителите на лекарства бе продължил:
— Доктор Стейвли ми съобщи, че била много заета в непрекъсната борба против една напълно вредна и неморална индустрия — т.е. нашата, и не можела да губи ценното си време за лакеи на големия бизнес, лансиращи неприемливи становища, т.е. мен. Освен това, ми каза тя, за обяда нямала да спори, щяла да сдъвче един шоколад, купен с мръсните пари на лекарствените фирми — Игълдън се разсмя. — Тъй че изобщо не се срещнахме, за което съжалявам.
Валеше отвратителен дъжд, когато таксито на Силия спря пред невзрачно шестетажно здание на Трийсет и седма улица, близо до Седмо авеню. Партерът бе зает от магазин за водопроводни материали, чието предно стъкло бе пукнато и залепено с някаква лента. През овехтяло входно антре с олющена блажна боя тя влезе в малък, скърцащ асансьор, който с боботене я отведе до най-горния етаж — седалището на „Граждани за безопасна медицина“.
Силия мина през отворена врата в малка стая, където възрастна жена с побеляла коса седеше зад очукано метално бюро. На него имаше табелка „Доброволка: госпожа О. Том“. Жената „кълвеше“ по клавишите на пишеща машина „Ъндъруд“, произведена около 1950 година. Поглеждайки към Силия, тя каза:
— Говоря им непрекъснато, че повече няма да пипна никаква работа, докато не ми поправят тази пуста машина. Главната буква „А“ изобщо не излиза. Как може да се пише на хората без „Аз“?
Силия съчувствено предложи:
— Бихте могли да опитате с „Ние“, вместо с „Аз“.
Госпожа О. Том отсече:
— А с това писмо какво да правя? Трябва да се адресира до Аляска. Мога ли да прекръстя щата на Ниеляска?
— Вече разбрах проблема ви. Имах желание да ви помогна — отговори Силия. — Тук ли е доктор Стейвли?
— Да, тука е. А вие коя сте?
— Ами просто се интересувам от вашата организация. Бих желала да поприказвам с председателката ви.
Госпожа Том сякаш се канеше да задава още въпроси, но промени решението си. Стана, излезе през друга врата и потъна в едно коридорче. Силия усети любопитните погледи на няколко сътруднички, надзърнали от другите стаи. По шума се създаваше впечатление за напрегната работа. Чуваше се тракането на пишеща машина, водеха се енергични телефонни разговори. В стаята имаше купове брошури и позиви, някои от които бяха пакетирани за експедиция. На бюрото на госпожа Том бяха струпани пликове входяща поща в очакване да бъдат удостоени с внимание. По обстановката личеше, че „Граждани за безопасна медицина“ не страда от излишък на средства. Мебелите, мислеше Силия, приличаха на бракувано имущество или бяха купени от вехтошар. Мокетът, поставен доста отдавна, бе съвсем износен, а на места през дупките му се виждаха голи дъски. Останалата по стените боя се лющеше както в антрето на партера.
Госпожа Том се върна.
— Да. Влезте там — тя посочи към една врата.
Силия измънка някаква благодарност и тръгна нататък.
Озова се в стая, занемарена също като другите помещения.
— Да, какво има? — Доктор Мод Стейвли, седнала зад едно също така очукано бюро, вдигна очи от някаква преписка и погледна посетителката.
За разлика от обстановката и от онова, което бе чула предварително за доктор Стейвли, Силия се изненада, като видя хубава жена, навярно скоро навършила четиридесет години, с кестенява коса, стройна, елегантна, с грижливо направен маникюр. Въпреки пискливия си нервен глас, тя имаше културен говор с лек източен акцент. Облеклото й — вълнена пола в кафяво и розова блузка тайор, не бе скъпо, но стилно. Очите й, най-характерното нещо за Стейвли, бяха сини, открити, проницателни и внушаваха на Силия, че отговорът на зададения въпрос вече закъснява.
— Аз съм на ръководна работа във фармацевтичния бранш. Извинете, че ви се натрапвам, но исках да се запозная с вас — обясни Силия.
Настъпи няколко секунди мълчание. Пронизващият поглед стана по-остър. Силия усети, че е подложена на прецизна преценка.