— Ти сама го постигна — мило й каза той. — Съвсем сама. Ти измина този път, крачка по крачка, затова преди всичко аз трябва да те поздравя! Сутринта на закуска споделих с Лилиан и тя също много се радва. Помоли ме да ти кажа, че скоро ще се съберем у дома.
— Благодаря ти — тя взе кърпичката, изтри сълзите си и после съвсем делово добави: — Благодаря на Лилиан и на теб благодаря също, Сам. А сега за монтаина…
— Понеже участваш много активно в програмата за пускане монтаина на пазара, аз и другите членове на съвета, за които споменах, бихме искали да направиш всичко възможно тя да се реализира с успех. Въпреки че сега се нагърбваш с много по-големи отговорности — обясни той. — Ще ти се отвори много работа, но…
— Ще се оправя — увери го Силия. — Съгласна съм за монтаина.
— Същевременно трябва да помислиш кой да приеме длъжността директор на търговията с лекарства — предложи Сам.
— Бил Инграм — без колебания отговори тя. — Той е подходящ, има и готовност. Сега участва в кампанията за монтаина.
Принципът за ракетата-носител, мислеше Силия, точно както го бе обяснила на Андрю по време на сватбеното им пътешествие преди много години. Сам бе й помагал да направи кариера и тя пожъна невероятен успех! Сега пък тя помага на Бил, а кой ли вече се е закачил на ракетата му?
Съумяла да раздвои вниманието си, Силия довърши разговора със Сам.
Същата вечер Силия каза на Андрю за своето предстоящо повишение. Той я прегърна и възкликна:
— Гордея се с теб! И винаги съм се гордял!
— През по-голямата част от времето — поправи го тя. — Имало е моменти, когато не си се гордял.
— Това вече е зад гърба ни — намуси се Андрю и с кратко „извинявай“ отиде в кухнята и след секунди се върна с бутилка калифорнийско шампанско „Шрамсбърг“ в ръка. Зад него сияеща идваше Уини Марч и носеше поднос с чаши.
Андрю съобщи тържествено:
— Уини и аз ще пием за твое здраве. Нямаме нищо против, ако решиш да ни правиш компания!
Когато в чашите вече искреше шампанското, той вдигна тост:
— За теб, любима моя! За всичко, което си, което си била и което ще бъдеш!
— И аз за същото, госпожа Джордан — добави Уини, — Бог да ви благослови.
Тя отпи глътка, погледна чашата и се поколеба:
— Не съм много сигурна дали трябва да го изпия всичкото.
— Защо пък не? — изненада се Силия.
— Ами… може да не е добре за бебето. — Уини погледна Андрю, изчерви се и се засмя. — Току-що разбрах, че съм бременна, след толкова време.
Силия се втурна да я прегърне.
— Уини, това е чудесна вест! Много по-важна от моето повишение!
— Много се радваме за теб, Уини — каза Андрю и взе чашата от ръката й. — Ти си права. Сега трябва да минеш без това удоволствие. Щом дойде бебето, ще отворим друга бутилка.
Вечерта, когато си лягаха с Андрю, Силия уморено каза:
— Ама какъв ден беше!
— Само радост, от сутринта до вечерта — рече Андрю. — Мисля че такива дни ни чакат занапред. И защо не?
Думите му не се сбъднаха.
Първата лястовичка, донесла лоши новини, се появи точно след седмица.
Бил Инграм, въпреки годините си, все още по момчешки нахлу в кабинета на Силия, който скоро щеше да бъде негов. Той прокара пръстите на ръката си през своята червена, както винаги непокорна коса и каза:
— Мисля, че трябва да видиш това, макар по мое мнение да не е толкова важно. Изпратил ми го е един приятел от Париж.
„Това“ бе изрезка от вестник.
— Дописка във „Франс Соар“ — обясни Инграм — добре ли си с френския?
— Достатъчно, за да разбера какво пише.
Още щом взе изрезката и започна да чете, Силия усети студени тръпки, прималяване, сякаш сърцето й прескачаше. Завладя я лошо предчувствие.
Дописката бе кратка.
Жителка на Нузонвил, малък френски град до белгийската граница, родила момиченце, което вече навършило една година. Неотдавна лекарите установили, че бебето е с нарушени функции на централната нервна система. То не било в състояние да движи нормално крайниците си, а от направените тестове се разбрало, че мозъкът му изобщо не е развит. Нямало възможности за лечение. Детето е, според ужасяващата терминология, един вегетиращ организъм. Лекарите предполагаха, че то няма да може да излезе от това състояние.
През периода на бременността майката взимала монтаин. Той бил причина, според нея и семейството й, за недъзите на бебето. Дописката не споменаваше нищо за отношението на лекарите към това твърдение.
„Франс Соар“ завършваше с едно загадъчно изречение: Un autre cas en Espagne, apparement identique a ete signale.
Силия мълчеше, размишляваше и преценяваше значението на онова, което току-що бе прочела: