— Благодаря ти, Силия. Обикновено бащите уреждат традиционна среща на пура и шоколад, но реших да поставя ново начало, с участието на дядото.
— Страхотно хубава традиция! — възкликна Никълсън, шеф на производствения сектор, а Силия допълни: — Костенурките бяха съвсем на място. Много ги обичам.
Тя забеляза, че Инграм, леко побледнял, остави пурата.
— Добре ли се чувства Джулиет? — запита тя.
— Отлично — радостно отговори Сам. — Няколко минути преди да влезеш, Лилиан ми се обади от болницата и ми съобщи новината. Майката и малкият мъж, три кила и сто грама, се чувстват добре.
— Сигурно утре ще отида да видя Джулиет — сподели Силия.
— Чудесно! — зарадва се Сам. — Ще й кажа. След заседанието веднага тръгвам за болницата.
Очевидно Сам бе много развълнуван.
— Защо не отложим заседанието? — запита доктор Старбът.
— Не! — възрази Сам. — Трябва да свършим тази работа.
И като погледна към другите, добави:
— Мисля, че няма да ни отнеме много време.
Винсънт Лорд потвърди:
— Не виждам причини за дълго заседание.
Силия внезапно почувства отпадналост, схвана, че всичко се обърква и че противопоставянето на проблема монтаин с внука на Сам бе възможно най-лошото стечение на обстоятелствата. Сериозната цел на заседанието щеше да бъде засенчена от празничното настроение на Сам и другите.
Всички, водени от президента, отидоха в заседателната зала и насядаха около масата. Сам зае челното място Без предварителни думи, за да не губи време, той започна:
— Силия, късно тази сутрин изпратих копия от твоята докладна на всеки от присъстващите. Също и на Зейв Ривкин, който бе тръгнал на двудневна командировка във Вашингтон и искаше да я отложи, за да участва в нашата работа, но аз го убедих, че не е необходимо.
Сам огледа насядалите:
— Всички ли четохте докладната на Силия?
Последваха кимания и утвърдителен шепот.
— Добре — каза Сам.
Силия бе съставила докладната записка много внимателно и остана доволна, че всички са се запознали с текста. По повод на австралийския съдебен процес за монтаина тя сочеше фактите, които бе научила от стенограмата на делото, пропуснати в съкратения вариант, разпространен сред ръководния състав на компанията. Също така Силия представяше двата инцидента — във Франция и Испания, и обвиненията срещу монтаина, публикувани във „Франс соар“, а вероятно и другаде. Докладната завършваше с мотивировката и убеждението на „Жиронд-Шими“, че трите твърдения за монтаина не почиват на сериозни основания и не са причина за безпокойство.
Силия нарочно не бе дала собственото си заключение, за да го каже, след като изслуша другите участници в заседанието.
— Нека веднага да подчертая, Силия, че ти си абсолютно права, като ни обръщаш внимание върху тези въпроси — каза Сам. — Те са важни, понеже стигат до ушите на всички и ние трябва да бъдем готови да дадем нашия, верния отговор, когато след три седмици пуснем монтаина на пазара. — Поглеждайки изпитателно към нея, той продължи: — Сигурен съм, че това е твоята цел, нали?
Тя не очакваше този въпрос и отговори малко смутена:
— Е, да, отчасти.
Сам в бързината си кимна и продължи:
— Нека да изясним нещо друго. Винс, защо не си ми казал за докладите на „Жиронд-Шими“, за които говори Силия?
Лицето на директора на научните изследвания леко потрепна.
— Защото, Сам, ако ти изпращам всяко запитване във връзка с нашите препарати, първо, аз няма да си изпълнявам както трябва задължението да преценявам кое има важно значение от научна гледна точка и кое няма, и второ, на бюрото ти ще се натрупа такава камара от книжа, че няма да можеш да вдигнеш глава и да си вършиш работата.
Като че ли обяснението задоволи Сам, защото нареди:
— Тогава кажи своето мнение по тези доклади!
— И двата сочат с изчерпателност, която напълно ме задоволява, че становището на „Жиронд-Шими“, изключващо монтаина като причина за двата инцидента, е научно обосновано.
— А за австралийския случай? Поставените от Силия допълнителни въпроси имат ли някакво отражение върху първоначалното заключение?
Силия си мислеше: „Ние заседаваме тук, всички до един говорим безцеремонно за «инциденти», «случаи» и «заключения», а всъщност дори монтаинът да няма нищо общо, става дума за бебета, които ще бъдат вегетиращи организми през целия си живот. Няма да могат да ходят, нито да движат крайниците си и да използват мозъка си по един нормален начин. Наистина ли сме толкова равнодушни или страхът ни пречи да наричаме нещата с истинските им неприятни имена? Навярно приемаме с известно облекчение, че тези бебета са далеч от нас и никога няма да ги видим… за разлика от внука на Сам, чието рождение честваме с шоколад и пури.“