— Моля… щом трябва.
Силия погледна бележките си.
— Винс, вие казахте, че монтаинът не е причина трите бебета, родени в Австралия, Франция и Испания, да са вегетиращи организми — нека не забравяме, те не могат да движат крайниците си и мозъците им не функционират нормално.
Ако другите се страхуват да изрекат грозните истини, реши тя, аз няма да се побоя.
— Радвам се, че сте ме слушали.
Тя отмина неприятния му тон и запита:
— Щом не е монтаинът, коя е причината тогава за тези трагедии?
— Мисля изясних, че би могла да бъде една или няколко от многото причини.
Тя настоя:
— Но коя е все пак?
Лорд отвърна раздразнен:
— Как мога да кажа коя? Допустимо е да има различни причини за всеки отделен случай. Знам единствено, че според обективната преценка на специалисти на съответното място пораженията не се дължат на монтаина.
— Значи всъщност никой не знае на какво се дължат уврежданията на тези ембриони и коя е причината за тези деформирани бебета.
Директорът на научните изследвания вдигна ръцете си нагоре:
— За бога! Нали точно това казах! Може би не с тези думи, но…
— Силия — намеси се Сам. — Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че въпреки обстойното обяснение на Винс аз съм неспокойна. Никой не знае причината. Все още аз не съм убедена. Имам съмнения.
— Що за съмнения? — запита някой.
— За монтаина — сега бе ред на Силия да изгледа всички около масата. — Имам чувството, ако искате, наречете го инстинкт, че нещо не е в ред, макар още да не го знаем, и има въпроси, на които трябва да отговорим, но не можем.
Лорд подметна:
— Женски инстинкт, предполагам.
Силия рязко отвърна:
— Какво лошо има в това?
Сам остро предупреди:
— Моля всички за коректност — и се обърна към Силия: — Казвай, ако имаш предложение!
— Предлагам да задържим пускането на монтаина!
Тя усети скептичните погледи на другите…
Сам сви устни:
— За колко време и точно защо?
Силия отговори бавно и предпазливо:
— Предлагам да го задържим шест месеца. През този период може би няма да има случаи на раждания с такива дефекти. Или ще има. Вярвам, че няма да се случи, но ако излезе обратното, ще получим липсващата ни информация, която би могла да ни вдъхне по-голяма сигурност.
Всички бяха онемели от изненада. Сам наруши мълчанието:
— Ти не говориш сериозно!
— Говоря съвсем сериозно — погледна го тя от упор.
Когато влезе в кабинета, тя не бе уверена в собствената си позиция. Смущаваше се, беше раздвоена. Сега вече у нея нямаше никакво колебание, тъй като без изобщо да успее да я убеди, с подчертаната си увереност Винсънт Лорд — с прекалено много увереност! — засили съмненията й.
И въпреки това призна тя в себе си, становището, което току-що бе изразила, се опираше на нейните инстинкти и на почти нищо друго. Досега обаче инстинктите не й бяха изневерявали.
Силия съзнаваше колко трудна е задачата й да убеди другите и най-важното — Сам. Но трябваше да ги убеди. Трябваше да бъдат принудени да се съгласят, че забавянето на дебюта на монтаина е в общ интерес — на бременните, които с използване на препарата биха поставили нормалното развитие на своите деца в опасност; на компанията „Фелдинг-Рот“ и на всички тук, които носеха отговорност за нейните действия.
— Имаш ли някаква представа какво би означавало забавянето на монтаина? — още шокиран запита Сам.
— Разбира се, че имам! — повиши глас тя. — Кой би трябвало да знае по-добре от мен? Кой е ангажиран повече от мен в програмата за монтаина?
— Никой — съгласи се той. — Затова не мога да повярвам на твоите думи!
— Тъкмо затова трябва да си сигурен, че предложението ми не е лекомислено.
Сам се обърна към Сет Файнголд:
— Колко ще струва според теб едно забавяне на мон-таина?
Ръководителят на финансовия контрол на „Фелдинг-Рот“ и Силия бяха приятели. А когато се разискваха малко по-научни проблеми, той се чувстваше като риба на сухо и никак не му се щеше да се ангажира с мнение. Бил Инграм също бе на кръстопът. Силия разбираше, че той се разкъсва от вътрешна борба — от една страна, лоялност към нея, от друга — неговото собствено мнение за монтаина. Е, всички си имаме проблеми, мислеше тя, и аз в момента безспорно си имам свои.
И все пак се стигна до някакъв резултат. Сега вече никой не бързаше. Явно всички бяха съгласни, че трябва да останат, докато се вземе становище по предложението на Силия.
Файнголд, втренчен в лист хартия, правеше изчисления. Вдигайки глава, той съобщи:
— В кръгли суми сме отпуснали трийсет и два милиона долара за монтаина. Не всичко е изразходвано, вероятно остават около четвърт от парите. Има обаче значителни общи разходи, които не съм включил. Не е възможно да се предвиди каква е реалната стойност на едно закъснение. Много ще зависи за какъв срок се отлага, както и отражението му върху предвидените продажби.