— Хайде!
Шест зайчета бяха инжектирани за невероятно кратко време — по една инжекция във всяка лапичка. Макар че го разсейваше близостта до нейните гърди — на моменти му се искаше да сложи собствената си глава на мястото на заешката, — Мартин работеше внимателно и в ритъм с Ивон.
Животните наистина се укротяваха от нежната й ласка, но явно ги болеше и след малко тя запита:
— Наистина ли трябва в пръстенцата на лапичките им?
Мартин сбърчи челото си:
— И на мен никак не ми се иска, но там е подходящо място за образуване на антитела. Въпреки че инжекцията е болезнена и дразненето продължително, точно това привлича клетките, произвеждащи антитела.
Изглежда Ивон остана доволна от обяснението. Когато свършиха с инжекциите, той каза:
— Ти обичаш животните.
Тя се обърна изненадана към него:
— Разбира се.
— Не всеки ги обича.
— Искате да кажете Тили? — потрепна лицето на Ивон. — Тя дори себе си не обича.
— Госпожица Тилуик вече не работи тук.
— Знам. Разбрах от господин Бентли. Той ми каза, че имам необходимата квалификация и ако ме харесвате, ще мога да върша нейната работа.
— Харесвам ви — отговори Мартин и сам се изненада, когато добави: — Много ви харесвам.
Ивон се засмя:
— Може да се разбира и в друг смисъл, докторе!
Въпреки че други започнаха да се занимават с инжектирането на зайците, когато Мартин беше в лабораториите, очите му често се спираха на Ивон. Веднъж, докато мислите му бяха заети повече с нея, отколкото с работата, той я запита:
— Щом като обичате толкова много животните, защо не се записахте във ветеринарния факултет.
Тя се поколеба, но после с необичайна острота отговори:
— Исках да постъпя.
— И какво стана?
— Скъсаха ме на един изпит.
— Само на един ли?
— Да.
— Не можехте ли да се явите отново?
— Не. Не ми беше възможно — тя го гледаше от упор и Мартин не можеше да не вдигне очи, при което погледите им се срещнаха.
Ивон продължи:
— Родителите ми нямаха пари да ме издържат и аз трябваше да тръгна на работа. Затова станах зоотехничка — най-близкото до ветеринарен лекар.
Тя се усмихна мило и Мартин разбра, че сърцето й вече знае защо не си откъсва очите от нея.
Оттогава минаха няколко седмици и вниманието му бе погълнато от други въпроси.
Един от тях бе компютърният анализ на продължаващите тестове с плъховете, който показваше, че резултатите не са плод на някаква щастлива случайност — месеци наред те бяха едни и същи. Този факт сам по себе си представляваше чудесна новина, но освен това успяха да получат пречистена пептидна смес, позволяваща отделяне на единичен активен пептид. Този толкова много мечтан и издирван пептид се оказа седмата ивица на първоначалните хроматограми и веднага бе наречен пептид 7.
За тези две постижения бе съобщено в Ню Джързи и веднага се получи поздравление от Сам Хоторн. Мартин много искаше да се свърже със Силия, но малко преди това бе научил за оставката й. Домъчня му, въпреки че не разбра защо е напуснала. Струваше му се несправедливо Силия, толкова тясно свързана с целия научен проект и с института в Харлоу, да не сподели радостта от тези успехи, за които имаше значителен принос. Също така той почувства, че е загубил един приятел и съюзник и се чудеше дали двамата отново ще се срещнат. Не му се вярваше.
Докато в безсъницата си Мартин правеше този мислен обзор на събитията, смущаваше го един научен проблем. Отнасяше се до старите плъхове, на които през последните няколко месеца редовно инжектираха пептиди.
Паметта на животните се подобряваше, но общото им физическо състояние се влошаваше. Те забележимо отслабнаха, почти измършавяха. На фона на големите сполуки това предизвикваше тревожни въпроси.
Дали пептид 7 с благотворното си въздействие върху мозъка не бе вреден за организма? Дали плъховете, редовно инжектирани с пептиди, най-накрая няма да изнемощеят напълно и да умрат? В такъв случай пептид 7 щеше да се окаже неприложим както за животни, така и за хора и цялата изследователска работа — четири години в Харлоу плюс къртовския труд на Мартин преди това в Кеймбридж, щяха да отидат на вятъра.
Той пропъди от ума си призрака на съмнението. Поне за тази събота и неделя.
За тази съботна вечер… О, не! Вече бе станало неделя сутрин… Отново си помисли за Ивон, пак се сети за въпроса, който си бе задал преди малко: Защо тогава не направиш нещо?