Би могъл да й се обади по телефона и съжали, че не го е направил по-рано. Вече бе много късно. Наистина ли? По дяволите! Защо пък да не й звънне?
За негова голяма изненада тя вдигна телефонната слушалка след първия сигнал.
— Ало.
— Ивон?
— Да.
— Тук е…
— Знам кой е.
— Ами… аз лежах тук, не можех да заспя и просто помислих…
— И мен не ме хваща сън.
— Мисля си дали не бихме могли да се срещнем утре? Тя припомни:
— Утре е понеделник.
— А, вярно. Тогава какво ще кажеш за днес?
— Добре.
— По кое време ти е удобно?
— Защо не сега?
Смаян от внезапно усмихналото му се щастие, той запита:
— Да дойда ли да те взема с колата?
— Знам къде живееш. Сама ще дойда.
— Наистина ли?
— Разбира се.
Струваше му се, че трябваше да й каже още нещо.
— Ивон.
— Да?
— Радвам се, че ще дойдеш.
— И аз — той чу нежния й смях. — Мислех си, че никога няма да се решиш.
15
Подобно на заглавието на една книга, което си спомняше Мартин, това бе незабравима нощ.
Още с пристигането си Ивон бе непосредствена и възхитителна. След като пламенно се целунаха с Мартин, тя помилва неговите домашни кучета и котки, които любопитно я бяха наобиколили в антрето и запита:
— Къде е спалнята ти?
— Сега ще ти я покажа, ела — отговори той и я поведе по стълбите. Тя носеше малък сак.
В меко осветената спалня Ивон бързо свали всичките си дрехи пред очите на Мартин. Той я гледаше примрял от възхита. Особено гърдите й бяха прелестни. Сърцето му сякаш щеше да се пръсне.
В леглото телата им се сляха неудържимо, с много радост и любов. Мартин чувстваше в нея всеотдайна, щедра физическа страст, бликаща от буйния извор на природата й. Навярно това бе обич към самия живот, към всички живи създания, изразена и в парещия й език, който сякаш бе навсякъде, и в нейните игриви устни, търсещи и изследващи при всеки нов допир, и в натиска и ритъма на тялото й. Той откликваше с непозната за него наслада, завладяла внезапно цялото му същество, породена сякаш инстинктивно.
— Не бързай! — пошепна тя.
— Ще опитам — отвърна той.
Въпреки желанието им тяхната взаимна жажда бързо ги отведе до върховния миг. После напрежението отмря и Мартин почувства успокоение и блаженство — състояние, на което много рядко се беше радвал в целия си живот.
Даже в такъв момент будният му изследователски ум търсеше причините за изключителното спокойствие. Навярно, разсъждаваше той, просто съм се разтоварил от непрекъснатото напрежение. И все пак „ненаучните“ инстинкти му говореха, че има още нещо — Ивон бе необикновена жена, надарена с вътрешно спокойствие, което се предаваше и на другите около нея. С тази мисъл се унесе в дълбок сън.
Утринните лъчи и тракането на съдове долу в кухнята го събудиха. След секунди се появи Ивон, намъкнала един негов халат, с поднос в ръце, на който бяха наредени каничка с чай, чаши, чинийки и бисквити с мед. Придружаваше я домашният ансамбъл от две кучета и три котки, открили в нейно лице една нова приятелка.
Ивон сложи подноса на леглото, близо до вече седналия Мартин.
Тя усмихната посочи халата:
— Предполагам, че няма да ми се сърдиш.
— На теб ти отива повече, отколкото на мен.
Тя седна на леглото и започна да налива чая.
— Ти обичаш чая с мляко, но без захар.
— Да, но откъде…
— Питах в лабораторията. Да съм осведомена, ако се наложи за всеки случай. Ах, какъв хаос е в кухнята! — тя му подаде чашата.
— Благодаря. Съжалявам, че е разхвърляно. Нали живея самичък…
— Преди да си тръгна, че почистя.
Халатът се бе поотворил. Мартин запита:
— Предполагам, че не бързаш?
Тя не оправи халата и отново се усмихна:
— Внимавай да не си опариш пръстите. Чинийката е гореща — предупреди Ивон.
— Не мога да повярвам на очите си — възкликна той. — Закуската в леглото е лукс, на който не съм се наслаждавал от години.
— Редовно и по-често да ти се случва. Ти го заслужаваш.
— Но гостенката си ти. Аз трябваше да ти донеса закуската в леглото.
— На мен пък така ми е по-приятно — увери го Ивон. — Искаш ли още чай?
— Може би по-късно.
Той остави чашата и протегна ръце към нея. Ивон разтърси рамене, халатът се смъкна на пода и тя легна при Мартин. Притиснал се към нея, този път по-спокоен, той галеше гърдите й, бедрата й. Целуна я и прошепна:
— Имаш красиво тяло.
— Имам дори в излишък. Трябва да поотслабна — засмя се тя и посягайки към бедрото си, стисна с палец и показалец млечнобяла плът: — Нужен ми е малко от твоя пептид 7. От него бих могла да отслабна както ония плъхове.