Доктор Кавалиъро, млад учен, с когото Мартин се познаваше от Кеймбридж, бе известен като голям авторитет в областта на храненето.
— Според някои нови данни различните индивиди-хора или животни — притежават различна способност за оползотворяване на калориите. Някои калории се превръщат в масти, но повечето се изразходват за извършване на работа от организма, която ние не виждаме и не чувстваме. Например клетки, изпомпващи от себе си йони в кръвта при непрекъснат цикличен процес.
Диетологът спря за момент и продължи:
— Други калории трябва да се превърнат в топлина, за да поддържат температурата на тялото. Установено е, че пропорцията на калориите за топлина, за обмяна на веществата и за масти е много различна. И затова, ако можете да я променяте и контролирате — както изглежда правите с тези животни, — ще бъде наистина голямо постижение.
Малцината, които Мартин бе поканил да участват в обсъждането с Кавалиъро, напрегнато слушаха. Това бяха Рао Састри, двама други научни сътрудници от института и Ивон.
Састри се намеси:
— Тези вариации в съотношението масти-работа-топлина обясняват защо някои щастливци могат да ядат много, без да напълняват.
— Точно така — усмихна се диетологът. — Всички сме ги срещали и навярно сме им завиждали. Но може би нещо друго също така влияе на вашите плъхове — чувството за глад.
— Чрез ЦНС ли? — запита Мартин.
— Да. Централната нервна система естествено в много висока степен се регулира от мозъчните пептиди. И понеже ми казахте, че инжектираният материал засяга мозъка, може да намалява сигналите за глад… Тъй или иначе, вашето химическо съединение явно има желания ефект против затлъстяване.
Обсъждането продължи, а на другия ден Мартин използва израза на Кавалиъро „желания ефект против затлъстяване“ в поверително съобщение лично до Сам Хоторн.
„Докато засилването на паметта с пептид 7 си остава нашата главна цел — писа Мартин, — ние ще експериментираме допълнително за изясняване на това странично явление, което на пръв поглед изглежда положително и може да има клинични перспективи.“
Въпреки че съобщението имаше доста въздържан тон, Мартин и колегите му в Харлоу изпаднаха в трескав възторг.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
1977–1985
1
С величие и тържественост, недостижими за никое друго превозно средство, създадено от човека, линейният товарен кораб „Санта Изабела“ пореше водите на канала „Форт Армстронг“ към пристанище Хонолулу.
Напред под палубата стояха Андрю и Силия, заедно с останалите пътници.
Андрю оглеждаше с бинокъла пристанището и централната сграда. Очевидно търсеше някого.
В далечината се показа кулата Алоха, обляна от златистата светлина на лазурното хавайско небе. Корабът плавно се насочи надясно. Край него се суетяха влекачи. Свиреха корабни сирени. Екипажът на „Санта Изабела“ трескаво се готвеше за акостиране.
Андрю свали бинокъла и погледна крадешком към Силия.
Тя също като него имаше бронзов тен и излъчваше здраве — резултат на почти шестмесечна почивка, прекарана предимно на открито. Видът й бе свеж, нямаше нито следа от предишното, натрупано в службата напрежение. По всичко личеше, че тяхното пътешествие, временното усамотяване, откъсването от ежедневните проблеми се бе отразило много добре и на двамата.
Доктор Джордан отново вдигна бинокъла.
— Струва ми се, че търсиш някого — каза Силия.
Без да се обръща, той отговори:
— Ако го видя, ще ти дам знак.
— Добре — въздъхна тя. — Просто не ми се вярва, че пътуването ни е към края си.
Голямата им обиколка, включваща петнайсет страни, свършваше тук. След кратък престой щяха да отлетят директно за Ню Йорк и отново да влязат в ритъма на живота заедно с промените, които ги очакваха — това всъщност се отнасяше за Силия.
Вече я занимаваше мисълта какви могат да бъдат те.
Когато тръгваха от къщи, бе още началото на март и тя нарочно бе обърнала гръб на въпросите, свързани със собственото й бъдеще. Тъй като наближаваше средата на август, налагаше се да им отдели необходимото внимание.
Тя докосна ръката на Андрю и му каза:
— Докато съм жива, няма да забравя това наше пътешествие, местата, които посетихме, всичко, което видяха очите ни…
С толкова много неща се обогати душата ми, мислеше Силия. В ума й нахлуха спомени. За вълшебната лунна светлина над Нил, пясъците и парещия въздух в Долината на царете… Разходката из заплетените калдъръмени улички на лисабонската Алфама, вече деветвековна, потънала в цветя… Ерусалим, „Хълмът най-близо до небето, където човек със свита шепа срещу вятъра може да чуе гласа на Бога“… Парадоксалната смесица между земното и вечното на Рим… Островите на Гърция — диамантите на Егея, тяхната ослепителна светлина, белите терасовидни селца, планините, горичките от маслинови дървета… Процъфтяващото, богато на петрол емирство Абу Даби и щастливите часове, прекарани с по-малката й сестра Джанет, съпруга и децата й… Индия, субконтинента на суровите контрасти, на неземните наслади и на отвратителната мръсотия и мизерия. Незабравимият, сякаш свален от пощенска картичка изглед на Джайпур — Розовия град… После Големият риф — австралийското коралово царство, фантастичният рай за гмурци с шнорхел… А край Киото в Япония изтънчената приказна красота на императорския летен дворец Шугакуин, поетично кътче, в което императорът намира убежище от светския шум, все още недостъпно за потоците любопитни туристи… Екзалтираната надпревара на Хонг Конг, създаваща усещане, че едва ли не времето свършва, а всъщност бе действително така!… А в Сингапур — сред баснословните богатства, скромните сергии на колела за продажба на храни и лакомства, мечта за гастрономите… прочутото нази бериани при наречения съвсем уместно Ъгъл на лакомника…