Нелепа мисъл я обзе, докато гледаше от корабчето. Мемориалът не отговаряше на очакванията й. Приличаше по-скоро на дълъг бял товарен вагон, притиснат в средата.
Отляво се чу обяснителният коментар:
„По думите на архитекта, формата, при която структурата се вгъва в средата и се издига силна и могъща в краищата, символизира първоначалното поражение и окончателната победа…“ Дали подобна мисъл е възникнала в главата на архитекта преди или след изграждане на паметника? Тъй или иначе, няма никакво значение. Главното е потъналият кораб. Очертанията му се виждаха невероятно близко, само на метър-два под сивозелената водна повърхност.
„…и мемориалът се простира над потопения кораб.“
Корабът на баща ми. Неговият дом, докато бе далеч от нас, в който загина… когато бях десетгодишна, на пет хиляди мили от Филаделфия.
Андрю хвана ръката на Силия и я задържа. Всички мълчаха. Сякаш пасажерите на катера, завладени от едно чувство, се бяха зарекли да не нарушават мълчанието.
Навигаторът умело акостира при понтонен пристан до входа на мемориала. Жената затегна котвените въжета. Семейство Джордан тръгна с групата. Когато минаха навътре, подът под краката им вече не се люлееше-стъпваха на солидна бетонна плоча върху пилони, забити на дъното на пристанището, които не докосваха потъналия кораб.
Близо до центъра на мемориала Силия, Андрю и Лайза застанаха при отвора в бетонната конструкция, насочен към главната палуба на „Аризона“, която се виждаше ясно и ужасяващо близко.
Някъде под нас са костите на баща ми или онова, което е останало от тях. Как ли е загинал? Дали с бърза и лека смърт, или по някакъв друг, чудовищно болезнен начин? О, колко много бих искала да не се е мъчил!
Брус, който се бе отделил от тях, дойде и прошепна:
— Открих името на дядо. Сега ще ви го покажа.
Тримата го последваха и спряха при множество посетители, изправени с посърнали лица пред мраморна стена, покрита с безброй имена и военни чинове.
В онези няколко жестоки минути на японската атака само на борда на „Аризона“ бяха загинали хиляда сто и седемнайсет души. По-късно се оказало невъзможно да извадят кораба, превърнал се в общ гроб на повече от хиляда обречени воини.
Скромен надпис гласеше:
Брус посочи:
— Там, мамо!
Те постояха почтително, всеки вглъбен в своите мисли. После Силия ги поведе обратно към отвора, където бяха гледали корпуса на потъналия кораб. Близостта я покоряваше. Мехурче нафта изплува от дълбините и се разпука като цветна пъпка на повърхността. След няколко минути това мистериозно явление се повтори.
— Мехурчетата се процеждат от резервоарите за гориво — обясни Брус. — Появили са се още след потъването на „Аризона“. Макар че никой не може да предвиди, допуска се като съвсем възможно това да продължи още двайсет години.
Силия сложи ръка на раменете на сина си.
Това е моят син Твоят внук. Той ми обяснява за твоя кораб.
— Колко бих искала да познавам дядо — въздъхна Лайза.
Силия се готвеше да каже нещо, но ненадейно емоционалната й устойчивост рухна. Сякаш простичкото трогателно желание на Лайза бе последната капка 5 преливащата чаша. Силия бе сломена от скръб. Скръб за нейния баща, с когото бе живяла съвсем кратко, но бе обичала истински и чийто образ оживя с още по-голяма сила у нея в горчивите мигове в Пърл Харбър. Спомняше си сега и за майка си, този месец се навършваха десет години от смъртта й. А към припламналите скръбни чувства от миналото се появи отново болката й от нейното собствено поражение, от дълбоко погрешната й преценка, както излизаше сега, от позорния край на нейната кариера. През последните шест месеца тя бе успяла да се избави от тази горест. А сега, както отлаганият дълг, който рано или късно трябваше да се плати, я притисна с нова сила в часа на голямата й тъга. И тя не можа да издържи. Забравила за всичко друго, Силия плачеше.
Андрю я забеляза и тръгна към нея, но Лайза и Брус го бяха изпреварили. Двете деца, прегърнали майка си, за да я утешат, също плачеха без стеснение.
Той нежно притисна към себе си и тримата.
Същата вечер семейството се събра за вечеря в зала „Майле“ на „Кахала Хилтън“. Първите думи на Силия, още когато сядаше, бяха:
— Андрю, мили, хайде да пием шампанско!
— Разбира се.
Той направи знак на сервитьора и му поръча тайтингер — любимото шампанско на Силия, и й каза:
— Тази вечер сияеш!
— Точно тъй се чувствам — отвърна тя и се усмихна на тримата.