Тя запита озадачена:
— Кои вие? И какво чакате?
— Силия, трябва да ти кажа нещо изключително важно! Моля, слушай внимателно!
В гласа му имаше тревога.
— Слушам те — каза тя.
— Обаждам се от името на дирекционния съвет и по негова молба. Поръчано ми е първо да ти съобщя, че когато си подаде оставката — поради добре известни на всички ни причини — ти беше права, а ние… — той се запъна и продължи — ние, останалите, сбъркахме.
На Силия й се стори, че сънува.
— Сет, нищо не разбирам! Нали не говориш за монтаина?
— За съжаление точно за него говоря.
— Но от онова, което четох и слушах, препаратът се радва на забележителен успех! — тя си спомняше за положителната информация, дадена на Андрю от Тано, регионалния директор на „Фелдинг-Рот“ в Хавай.
— Всички мислехме тъй, но доскоро. Всичко обаче се промени — внезапно. И сега сме в ужасно състояние.
— Извинявай за момент, моля.
Закривайки с ръка телефонната слушалка, тя каза на Андрю:
— Случило се е нещо важно. Не мога да ти обясня какво е станало. Моля те, слушай разговора от другия апарат!
В банята имаше телефонен дериват. Силия изчака Андрю да отиде дотам и се обади:
— Продължавай, Сет, слушам.
— Онова, което ти казах, е първото нещо, Силия. Второто е, че съветът иска да се върнеш.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Замълча и помоли:
— Ако обичаш, започни отначало.
— Добре, ще започна.
Силия чувстваше как Сет подрежда мислите си и се мъчеше да си обясни защо й се обажда той, а не Сам Хоторн.
— Помниш ли съобщенията за деформираните бебета — вегетиращи бебета, — тази ужасна дума. Публикациите от Австралия, Франция и Испания?
— Естествено.
— Получиха се още много — от тези страни и от други. Толкова много, че няма вече никакво съмнение — причината е монтаинът.
— О, господи! — Силия сложи другата ръка на челото си. Ужасена, тя първо помисли — Дано не е вярно! Сънувам някакъв кошмар, не, не е истина! Аз не искам да съм права, не, не искам по този отвратителен начин! После погледна към Андрю през отворената врата на банята-лицето му се бе помрачило. Обърна се към прозорците-струеше светлината на утрото. Да, ясно, не беше сън.
Сет описваше с подробности:
— …започна преди два месеца и половина с откъслечни сведения… случаи като по-раншните… броят им се увеличаваше… и напоследък като лавина… и всички родилки са вземали монтаин през време на бременността… почти триста деформирани бебета досега… безспорно ще има още, особено в Съединените щати, където монтаинът е пуснат на пазара от седем месеца…
Силия затвори очи, докато слушаше чудовищните неща. Стотици бебета, които можеха да бъдат нормални, нямаше да могат да мислят, да ходят и да седят без чужда помощ през целия си живот, нямаше да могат изобщо да живеят нормално… И ще има още случаи.
Искаше й се да плаче от болка, да крещи от яд и безсилие. Но на кого? Нямаше полза нито от плач, нито от яд. Беше много късно.
Можеше ли тя самата да направи нещо повече, за да не се допусне страхотната трагедия?
Да!
Можеше, след като бе подала оставка, да изрази на висок глас съмненията си по отношение на монтаина, да говори открито, а не да мълчи. Щеше ли да има някакво значение? Щяха ли хората да се вслушат в думите й? Вероятно не, макар че някои биха обърнали внимание, и дори едно бебе да беше спасено, нейните усилия нямаше да бъдат напразни.
Сет сякаш от осем хиляди километра прочете мислите й:
— Всички тук си задаваме много въпроси, Силия. Тормозят ни безсънни нощи и неспокойна съвест. Всеки от нас ще носи вината си до гроб. Но твоята съвест може да бъде чиста. Ти направи всичко, което бе по силите ти, и никой не може да те упрекне, че предупрежденията ти останаха без последствие.
Колко удобно и лесно е да се съгласи човек с това мнение, мислеше Силия, но много добре знаеше, че ще чувства угризения до последния си час.
Изведнъж в главата й се стрелна нова тревожна мисъл:
— Сет, дали всичко, което ми каза, е известно на широката общественост? Полагате ли усилия за разяснителна работа? Отправихте ли предупреждения до жените да не вземат монтаин?
— Ами… не точно в тази форма. Има откъслечни публикации, въпреки че за моя изненада не са много.
Сега Силия разбра защо тя и Андрю не бяха чули нищо за монтаина по време на пътешествието си.
Сет продължаваше:
— Очевидно нито един от журналистите не е представил цялостната картина, но се страхуваме, че скоро и това ще стане.
Вие се страхувате…
За нея вече нямаше никакво съмнение, че не е направен никакъв опит да се обясни на хората истината за монтаина, който продължаваше да се продава и използва. Силия отново си спомни вчерашните думи на Андрю, който цитира оценката на Тано за успеха на лекарството — „грабят го като топъл хляб“. Побиха я тръпки и тя запита: