— Нашето семейство е преживяло две съдбовни изпитания.
— През 1961 и 1962 година американският печат отмина с мълчание вече нашумялата в Европа катастрофа на талидомида — обясни Андрю. — Даже когато една американска лекарка, доктор Хелън Тосиг, даде свидетелски показания пред Конгреса и прожектира диапозитиви на деформирани бебета — конгресмените бяха потресени, — в американските вестници не се появи нито една думичка на тая тема.
— Невероятно! — възмути се Лайза.
Баща й вдигна рамена.
— Зависи как гледаш на печата. Някои репортери ги мързи. Определените да присъстват на това заседание не бяха дошли, а после не прочели и протоколите. Един от тях обаче си направи труда — Мортън Минц от „Вашингтон пост“. Той проследи цялата история от игла до конец и първи разкри случая с талидомида, като сложи в джоба си всички свои колеги. Естествено това стана една от най-важните новини, също като монтаина — днес.
— Трябва да знаете, че през цялото време баща ви бе против монтаина — обясни Силия.
Лайза запита:
— Татко, допускаше ли тогава, че монтаинът ще стане причина за тези ужаси?
— Категорично не! — отвърна той. — Имах отрицателно отношение, понеже като лекар съм убеден, че не бива да се вземат лекарства против обикновено неразположение и срещу самоограничаващи се страдания.
— Какво значи „самоограничаващо се страдание“? — обади се пак Лайза.
— Например гаденето при бременност. То е ограничено в ранните месеци при нормална бременност и след това минава от само себе си, без никакви вредни последици. Вземането на каквото и да е лекарство през този период, освен ако не се налага по друга причина, е глупаво и винаги е рисковано. Майка ви, когато бе бременна и при двама ви, не пи нищо. Аз имах грижата за това — Андрю погледна дъщеря си. — Когато ти дойде времето, недей да взимаш никакви лекарства, млада госпожо! И ако искаш жизнено, здраво дете — никакъв алкохол, нито тютюн.
— Обещавам — потвърди Лайза.
Докато ги слушаше, у Силия се породи една идея, която може би с течение на времето щеше да превърне несполуката на „Фелдинг-Рот“ с монтаина в нещо положително.
Андрю продължаваше:
— Ние лекарите грешим с лекарствата по разни начини. От една страна, често ги предписваме — в много случаи без да се налага и под влияние на добре познатата ни истина, че някои пациенти се чувстват измамени, ако излязат от лекарския кабинет без рецепта в ръка. От друга страна, писането на рецепта е един лесен начин да приключиш разговора с пациента, той да си отиде по-скоро и в кабинета да влезе следващият.
— Явно, че днес е ден за изповеди — рече Брус. — Какви други прегрешения имат лекарите?
— Много от нас не познават добре лекарствените средства, особено страничните им явления и взаимодействието между отделни препарати. Естествено не е възможно да побереш цялата информация в главата си, но обикновено лекарите не си правят труда или пък проявяват неоправдана гордост и не отварят справочници, докато пациентът е при тях.
Силия го прекъсна:
— Лекар, който не се бои да погледне справочник в присъствието на пациента, е сигурен, съвестен консултант. Баща ви е такъв. Пред очите ми го е правил.
Андрю се усмихна:
— Разбира се, аз имам известни предимства по отношение на лекарствата. И това е заслуга на майка ви.
— Случва ли се лекари да допускат сериозни грешки с препарати? — полюбопитства Лайза.
— Доста често — отговори Андрю. — А понякога по-внимателни аптекари при прочитане на рецептата биха могли да спасят лекаря от собствената му грешка. Общо взето фармацевтите знаят много повече за лекарствата от нас.
Брус го погледна изпитателно:
— Колко лекари обаче признават това?
— Малко, за съжаление — отвърна Андрю. — Често те гледат на фармацевтите отвисоко, като на втора категория хора, а не като колеги в медицинското поприще — той се усмихна. — Естествено и фармацевтите правят грешки. А понякога пациентите сами оплитат конците, като удвояват или утрояват предписаната доза, за да постигнат, както те по-късно обясняват в линейката, по-бърз резултат.
— Всичко това вече е непосилен товар за вашия уморен деец на фармацевтичния бизнес — пошегува се Силия. — Ще се опитам да дремна.
Тя успя да поспи до пристигането им в Чикаго.
Полетът им до Ню Йорк не се отличаваше с нищо особено, макар че бе много по-удобно в самолета — четиримата пътуваха в първа класа, което не им се удаде от Хонолулу до Чикаго.
Силия с изненада разбра, че на летище „Кенеди“ чака лимузина на компанията „Фелдинг-Рот“, за да ги закара в Мористаун. Шофьорът, когото тя бегло познаваше, ги поздрави и й подаде запечатан плик с писмо от Сет Файнголд.