Едно от техните общи вълнения бе бъдещето на изследователския проект в института.
В поредния си дългоочакван в Ню Джързи отчет Мартин отбеляза:
„Сега вече е известна структурата на пептид 7. Генът е намерен, въведен в бактерии и са получени големи количества. Процесът е много сходен с получаването на инсулин за хуманни цели“.
В същото време продължаваха изпитанията за безопасността и ефективността на пептид 7 с инжекции върху животни. Беше натрупан огромен материал от наблюдения и се очертаваше през последващите месеци да се поиска разрешение за изпитания върху пациенти.
Мълвата за изследванията в института неизбежно стигна до ушите на журналистите. Макар че Мартин отклоняваше исканията за интервюта, изтъквайки, че би било прибързано да се вдига шум, те откриха други източници и въпреки всичко публикуваха материали във вестниците. Общо взето бяха точни в информациите си. Най-много внимание се обръщаше на твърденията за „лекарството чудо, което забавя стареенето и сега се изпробва върху животни“ и за „неговия забележителен ефект против затлъстяване“. Мартин се ядоса, че някой от научния състав на института не се е въздържал и е „изплюл камъчето“.
По негово указание Найджъл Бентли се опита да открие кой се е разбъбрил, но не успя да разбере.
— Всъщност, ако изобщо може да се говори за нанасяне вреда на работата, тя е незначителна — каза административният директор. — Научните среди вече имат добра представа какво правите тук. Нали помните двамата консултанти, които идваха. А пък малко повече шум сега може да помогне за продажбата на пептид 7 утре.
Мартин не можа да се убеди, но остави нещата така.
Неприятен резултат от този шум, както го нарече Бентли, бе потокът писма, памфлети и петиции от кръстоносците за „права на животните“ — екстремисти, които се обявяваха против каквито и да било експерименти с животни. Някои от тях наричаха Мартин и неговия състав в Харлоу „садисти“, „мъчители“, „варвари“ и „коравосърдечни престъпници.“
Четейки в къщи някои от по-оскърбителните писания, Мартин сподели с Ивон:
— Във всяка страна има чудаци — врагове на експериментирането, но у нас са най-злокачествените.
Той взе едно писмо и го хвърли с възмущение:
— Тези хора не се борят за намаляване страданията на животните, нещо, към което и аз се присъединявам, и съм убеден, че с помощта на законодателството ще се постигне. Те искаш нашата наука, която не може без използване на опитни животни, рязко да удари спирачките.
— Дали ще дойде време, когато няма да са ви необходими животните в изследователската работа? — запита Ивон.
— Някой ден вероятно да. Дори в някои сектори вместо да използваме животни както в миналото, сега разчитаме на количествената фармакология, на тъканните култури и на компютрите. Да се работи обаче изцяло без опитни животни… — Мартин поклати глава. — Може да се случи, но няма да е скоро.
— Я не се занимавай с тия неща — Ивон събра протестните писма и ги натъпка обратно в куфарчето. — Освен това помисли за нашите животинчета — от препарата изглеждат по-здрави и по-елегантни!
Думите й не успяха да разведрят потиснатото настроение на Мартин.
В института обаче, за разлика от първите налучквания, когато почти не се забелязваше напредък и резултатите бяха все отрицателни, бе настъпила толкова голяма промяна, че Мартин сподели с Рао Састри:
— Неспокоен съм. Когато нещо върви прекалено добре, сигурно зад ъгъла дебне някоя голяма беда.
Думите му излязоха пророчески, и то по-скоро, отколкото можеше да се очаква.
Още следващата неделя, малко преди един часа сутринта, Мартин бе събуден от телефонен звън. Ивон спеше дълбоко до него.
Обаждаше се Найджъл Бентли.
— Аз съм в института. Викна ме полицията — съобщи административният директор. — Мисля, че трябва да дойдете и вие.
— Какво е станало там?
— Боя се, че новините не са добри — гласът на Бентли прозвуча тревожно. — Но по-добре елате да видите с очите си. Можете ли да дойдете бързо?
— Тръгвам.
Ивон бе вече будна. Докато Мартин се приготвяше, тя се облече.
Двамата тръгнаха с колата на Мартин. Пред института бяха спрели разни автомобили, между които и две полицейски коли с мигащи сини светлини. С мигащи светлини напущаше района и една пожарникарска цистерна. Външната врата на института бе широко отворена.
В двора ги посрещна Бентли. Придружаваше го един полицейски инспектор. Даже и да бе изненадан от присъствието на Ивон, Бентли майсторски успя да го прикрие.
— Нападение от приятелите на животните — отсече той.
Мартин сбърчи вежди: