Денис Донахю бе нисък, набит, с детинска физиономия и затова изглеждаше по-млад от възрастта си — вече четиридесет и девет години. Беше пълен, без да е дебел, или както той се изразяваше, беше „удобно тапициран“. Повечето време, особено пред хората, той „излъчваше“ дружелюбие с дежурна усмивка на уста. Стремеше се да изглежда небрежен в облеклото и прическата си, за да бъде в тон с образа на „обикновения човек“.
Макар че обективните наблюдатели съзираха в Донахю истинския му лик на опортюнист, той се нравеше на много хора, не само негови партийни съмишленици, но и опоненти. В това отношение му помагаха чувството за хумор и качеството му да носи шега. А също така и умението да бъде интересен събеседник.
Последното от своя страна го правеше привлекателен в очите на някои жени и Донахю не пропускаше да се възползва от подобни шансове, макар че имаше стабилен брак и често го виждаха заедно със съпругата и децата му.
Такъв бе сенаторът Денис Донахю, който в първия вторник на месец декември, точно в десет часа, удари с чукчето, за да открие заседанието на сенатската подкомисия за търговска етика, и обяви, че ще направи кратко изявление.
Подкомисията се бе събрала в зала СР 253 на старата сграда на Сената. Обстановката внушаваше респект. Председателят и колегите му сенатори бяха заели места на подиум на обърната в полукръг към свидетелите и публиката маса. Три големи прозореца гледаха към градината и фонтана в двора на Сената. При една от стените имаше отворена камина с мраморен корниз. Върху бежовите завеси бе изобразен гербът на Съединените американски щати.
— Всички, които сме тук в залата, имаме представа за ужасната трагедия в света, засегнала дечица, чиито мозъчни и други функции са били нарушени явно от действието на едно доскоро предписвано и продавано в нашата страна лекарство — започна Денис Донахю, четейки предварително подготвен текст. — Нарича се монтаин.
Сенаторът говореше авторитетно и убедително. Стотината присъстващи в залата го слушаха с внимание. Към него бяха насочени телевизионни камери. В заседанието участваха още осем сенатори — петима от неговата партия на мнозинството и трима от опозиционната партия. Отляво на председателя седеше Стенли Ърбах, главен съветник на подкомисията, бивш областен прокурор в Бостън. Зад сенаторите се намираха петнайсетина сътрудници от апарата на подкомисията — някои седнали, други прави.
— Целта на това разследване е да се изясни кой носи отговорност за поредицата нещастни случаи и дали…-продължаваше Донахю.
Силия, записана да свидетелства първа, слушаше скалъпеното по предварителна схема встъпително слово. Тя седеше на покрита със зелено сукно маса, а до нея беше нейният изискан съветник Чилдърс Куентин. Тя бе успяла да го убеди да приеме тази извънредна услуга, подчертавайки, че „сега няма друг адвокат, който да знае за монтаина повече от вас и аз вярвам в съветите ви“.
Съветът му за този ден бе конкретен и категоричен:
— Опишете всички факти, колкото е възможно по-откровено, ясно и кратко. И не се опитвайте да блеснете с ума си или да наберете повече точки от Денис Донахю.
Последната му препоръка бе в отговор на желанието й да посочи, че преди повече от две години, когато УХЛ задържаше според някои мнения неоснователно разрешението за продажба на монтаин в Съединените щати, Донахю протестира против забавянето, като го нарече „съвършено смешно“.
— В никакъв случай! — бе откликнал Куентин. — Първо, сенаторът със сигурност си спомня за това, а пък и неговите сътрудници няма да пропуснат да го подсетят и той ще е готов да реагира по удобен за него начин. Вероятно ще каже, че е станал жертва на внушенията на компанията или нещо подобно. И второ, ще предизвикате неговата неприязън, което е изключително неразумно.
По-нататък адвокатът обрисува на Силия някои страни от живота във Вашингтон.
— Един сенатор на Съединените американски щати има огромна власт и влияние, в някои отношения даже повече от президента, понеже действията му не бият толкова на очи. Няма министерство, в което да не може да проникне и да постигне целта си, при условие че не издевателства и не нарушава закона. Отговорни хора в правителството и извън него се надпреварват да правят услуга на сенаторите, дори ако тя би навредила на други хора. Това е цяла система от договаряния и в нейните рамки властта на сенатора, която може да има благотворна или унищожителна роля, е най-силният коз. Затова глупаво постъпва всеки, който реши да превърне в свой враг един сенатор на Съединените щати.
Силия бе приела този съвет без никакви колебания и си науми да не го забравя при размяната на реплики с Донахю, когото вече презираше.