На другия ден Сам Хоторн каза на Силия:
— Дилемата е, че ти постигна голям успех, или по-скоро много по-голям, отколкото се очакваше. Ти си кокошката, която снася златни яйца, затуй те оставихме да действаш самостоятелно в „Брей & Комънуелт“.
Двамата разговаряха в кабинета на Сам по искане на Силия.
Тя току-що бе помолила да я преместят на друга работа, която да не е свързана с препарати без рецепта.
— Искам да ти покажа нещо, което навярно ще ти бъде интересно — предложи Сам. Наведе се, размести няколко папки в чекмеджето-класьор, измъкна една от тях и я отвори. Силия, от другата страна на бюрото, успя да зърне, че в папката има финансови извлечения.
— Още не е пуснато за обсъждане, но скоро ще се разглежда от дирекционния съвет. — Сам сложи пръста си на някаква цифра. — Когато ти пое работата в „Брей & Комънуелт“, приходите там бяха десет процента от целия обем продажби на „Фелдинг-Рот“. Тази година са се увеличили на петнадесет процента, с пропорционално по-висока печалба — Сам затвори папката и се усмихна. — Ти естествено бе подпомогната от спада на продажбите на препарати с рецепти. Няма значение, Силия, това е огромно постижение и аз те поздравявам!
— Благодаря.
Тя бе доволна. Очакваше езикът на цифрите да говори в нейна полза, но не чак толкова. След кратък размисъл каза на Сам:
— Предполагам, че работата с препаратите без рецепта ще продължи в същия дух, а и Бил Инграм си овладя задачите. И понеже, както ти каза, при лекарствата с рецепта има спад, може би ще мога да помогна в този сектор.
— Ще можеш — потвърди Сам. — Обещавам ти. И сигурно ще ти предложим нещо специално, интересно за теб. Имай търпение още няколко месеца.
3
Андрю погледна мрачно управителя на болницата. Стояха напрегнати един срещу друг в кабинета на Ленард Суийтинг.
Беше петък, към обяд.
— Доктор Джордан, преди да продължите, искам да ви предупредя, че трябва да сте абсолютно сигурен в онова, което говорите и да имате предвид евентуалните последици — каза управителят на „Сейнт Бийдс“ с официален и суров глас. Строгост сковаваше лицето му.
— Дявол да го вземе! — възкликна Андрю, готов да избухне, с опънати от безсънната нощ нерви. — Мислите ли, че не съм се съобразил с това?
— Не, но искам да бъда сигурен — както обикновено, когато Суийтинг говореше, гъстите му рошави вежди се движеха бързо нагоре-надолу.
— Добре, пак повтарям, Ленард, и този път съвсем официално. — Андрю внимателно подбираше думите си, изреченията се откъсваха направо от сърцето му. — Партньорът ми, доктор Таунсенд, сега преглежда пациенти в отделението. Дълбоко съм убеден, че той е под влияние на опияти и се е пристрастил. Боя се, че е неспособен да упражнява професията си и може да постави под заплаха живота на своите пациенти. Убеден съм също така, че неоправданата смърт на един от пациентите в болницата се дължи на грешка, допусната от доктор Таунсенд по същата причина.
— Господи! — При последното изречение управителят пребледня и вече молеше: — Андрю, не можеш ли да спестиш поне това?
— Не мога и не трябва! Също така настоявам вие да вземете незабавни мерки! — Андрю добави грубо: — Нещо, което трябваше да направите преди четири години. Тогава и двамата знаехме, но вие и други от болницата предпочетохте да си мълчите и да си затваряте очите.
Ленард Суийтинг измърмори:
— Трябва да направя нещо. Законът ме задължава. След като вече ме уведомихте, нямам друг избор. Що се отнася до миналото — не знам нищо.
— Лъжете, и това го знаем и двамата — възрази Андрю. — Но ще го отмина, защото и аз бях тогава непочтен и страхлив като вас. Тревожи ме настоящето.
Управителят въздъхна и полугласно каза, като че ли говореше на себе си:
— Убеден съм, че това все някога трябваше да се разкрие.
После отиде при писалището си и вдигна телефона. Обади се секретарката и Суийтинг нареди:
— Свържи ме с председателя на управителния съвет, той е в града. Каквото и да прави, кажи да го прекъснат. Търся го спешно. После ти и всички, които са наоколо, хващайте телефоните и свикайте ръководството на болницата на заседание при мен. Ще започне веднага, в заседателната зала — той погледна часовника, — повечето завеждащи отделения и служби трябваше да са сега в болницата.
Ленард сложи слушалката върху телефонния апарат и погледна уморено. Гласът му прозвуча дружелюбно:
— Днес е тежък ден, Андрю. За всички ни и за болницата. Но те разбирам, че правиш това, за да останеш верен на себе си.
Андрю кимна машинално.
— А сега какво?
— След няколко минути ще се събере ръководството. Ще те извикаме. Дотогава чакай тук.