Порой мисли нахлуха в главата на Андрю. Спомни си за отдавнашния разговор с управителя на болницата и не можа да реши какво да предприеме. Несъмнено трябваше да се направи нещо, но какво? Дали да предупреди, че е необходима аутопсия? Едно бе сигурно — тя щеше да покаже, че не е имало сърдечна недостатъчност. Но даже без аутопсия бележките в болничния картон бяха съкрушителни доказателства.
Сега, в ранните часове на вечерта хората от ръководството на болницата си бяха отишли. Нямаше друга възможност, освен да се чака до следващата сутрин.
През цялата нощ, докато Силия спеше, без дори да предполага за проблемите на своя съпруг, той не мигна и в съзнанието му се гонеха един след друг въпроси за утрешния ден. Дали да разкрие пред колегите си в болницата онова, което бе разбрал или за обективния ход на нещата щеше да бъде по-добре да се обърне към властите? Дали да не се срещне най-напред с Ноа Таунсенд и да чуе неговите обяснения? Андрю бързо се убеди в безполезността на подобен опит, тъй като личността на по-възрастния му колега бе деформирана и то много повече, отколкото показваха видимите белези, плод на дългогодишното пристрастие към наркотиците.
Онзи Ноа, когото Андрю знаеше и уважаваше, дори понякога обичаше, бе прям и почтен, верен до смърт на лекарската етика, човек, който никога не би допуснал в себе си или у другиго ужасната професионална небрежност и дори не би помислил за подлата измама, която бе извършил. Онзи Ноа би застанал открито и би признал всичко, поемайки цялата отговорност, независимо от последиците. О, не, сега една среща между двамата нямаше да даде никакъв резултат!
Чувство на тягостна мъка и празнота подтискаше сърцето на Андрю.
Най-сетне, останал без сили, той реши да запази всичко, което знаеше, в тесния кръг на ръководството на болницата. Нека то да реши дали се налагат мерки извън този кръг. На сутринта се отби в кабинета си и подробно описа всичко, което бе разбрал. А към обяд отиде в болницата и се срещна с управителя.
4
Ако си затворя очите, мислеше си Андрю, ще се почувствам като на заседание на родителски комитет в някое първоначално училище или на оперативка в промишлено предприятие.
Откъслечни думи стигаха до ушите му.
— Мога ли да предложа резолюция по въпроса?
— Господин председател, предлагам…
— Има ли друг „за“?
— …аз подкрепям.
— …бе предложено и подкрепено… Които са за приемане на резолюцията…
Хор от „да“.
— Против?
Мълчание.
— …резолюцията е приета. С единодушно решение трудовите правоотношения на доктор Ноа Таунсенд с болницата се прекратяват…
Точно тъй ли трябваше да стане? Такъв прозаичен, хладен, жалък съпровод на една толкова голяма трагедия? Дали тези нелепи фрази бяха най-добрия начин да се обяви внезапният печален край на дългогодишната кариера на един всеотдаен доскоро човек?
Андрю не се засрами от сълзите, които се стичаха по лицето му. Той не се опита да ги скрие, защото усещаше, че хората насядали около масата го гледаха внимателно.
Председателят на управителния съвет на болницата съчувствено каза:
— Доктор Джордан, вярвайте ми, всички споделяме вашето дълбоко огорчение. Ноа беше и остава наш приятел и колега. Ние високо ценим всичко, което направихте и разбираме колко трудно ви е било. Това, което извършихме ние, бе не по-малко трудно.
Андрю кимна. Не беше в състояние да говори.
Председателстваше доктор Езра Гулд, невролог, от три години главен лекар на мястото на Ноа Таунсенд. Дребен на ръст, с приятен дружелюбен глас, той се ползваше с голямо уважение в болницата. Останалите бяха завеждащи отделения — хирургия, акушерство и гинекология, патология, педиатрия, радиология и други. Андрю се познаваше добре с повечето от тях. Почтени хора, тактични и вежливи към другите, но според Андрю, прекалено много бяха закъснели да изпълнят своя дълг в случая.
— Господин председател — започна Ленард Суийтинг, — искам да осведомя съвета, че предвиждах подобно решение и подготвих съобщение, което да пуснем незабавно до всички служители в болницата — в сестринските стаи, приемната, аптеката и тъй нататък. Позволих си да обясня освобождаването на доктор Таунсенд „поради здравословни причини“. Мисля, че е по-дискретно. Приема ли се?
Гулд изпитателно погледна присъстващите.
Разнесе се шепот на съгласие.
— Приема се — потвърди той.
— Настоятелно моля изнесените подробности по възможност да не излизат от тази зала — допълни управителят.
Ленард Суийтинг бе открил заседанието и съобщавайки за целта му, бе предизвикал смразяващ шок сред набързо свикания ръководен лекарски състав. Преди това той спешно се бе посъветвал по телефона с председателя на управителния съвет на болницата, Фъргюс Макнеър, ветеран сред местните адвокати, чиято кантора бе в Мористаун. Разговорът се водеше в присъствието на Андрю и макар че чуваше само Ленард, той успя да долови последните категорични думи на председателя, отекнали в телефонната слушалка: