— Добре, щом настояваш, ще говорим тук — каза тихо Гулд. — Мой дълг е да ти съобщя, Ноа, че управителният съвет на болницата се събра на заседание и за най-голямо съжаление реши да те освободи от длъжност.
— Имаш ли представа колко време съм посветил на тази болница и какво съм направил за нея? — прокънтя пак гласът на Таунсенд.
— Знам, че десетки години си работил тук и си дал много за болницата. — Гулд се почувства нелокво, че в разговора се заслушаха още хора. — Моля те, Ноа, не можем ли…
— И това няма никакво значение?
— В случая, за съжаление, няма.
— Ето, питай Андрю колко много съм направил! Хайде, питай го, де!
— Ноа, аз им казах за Уиразък — намеси се Андрю. — Извинявай, но се налагаше.
— Ах, да, Уиразък — Таунсенд кимна рязко няколко пъти. Той сниши глас: — Горкото момче. Не го заслужаваше. И на мен ми е жал за Уиразък. Искрено съжалявам.
После най-неочаквано избухна в плач, който смути всички. Неудържими хълцания разтърсиха гърдите му, изговаряше несвързани фрази:
— …първи път… правил някога грешка… абсолютна небрежност… друг път няма… обещавам ви…
Андрю поиска да хване Ноа под ръка, но Езра Гулд го изпревари и настоя:
— Ноа, хайде да се махаме оттук! Не ти е добре. Ще те заведа у вас.
Продължавайки да хълца, той се остави да го отведат при асансьора, изпратен от десетки любопитни погледи.
Езра Гулд избута Таунсенд леко напред и се обърна тихо към Андрю:
— Ти остани тук. Виж кои пациенти е преглеждал днес и провери какви предписания е дал. Побързай. Да не би да се повтори… Нали разбираш?
— Да — кимна Андрю и неохотно се спря, без а откъсва очи от двамата.
Пред асансьора Ноа внезапно започна да се дърпа и да надава истерични викове. Нещо в него неочаквано рухна, той изглеждаше като развалина, като безпомощно същество, лишено от всякакво чувство за достойнство и приличие. Щом асансьорът се отвори, Гулд на момента вкара грубо Ноа вътре. Дори след затварянето на вратите се чуваха заглъхващи към долните етажи викове. Андрю остана самичък в настъпилата тишина.
Езра Гулд му телефонира още същия ден след вечеря.
— Искам да те видя — каза главният лекар. — Сега. Къде ще е най-удобно? Ако искаш, ще дойда у вас.
— Не, хайде да се срещнем в болницата — предложи Андрю. Той още не бе намерил подходящ момент да сподели със Силия трагедията на Ноа. Тя, както винаги, се досещаше, че нещо не е в ред, но не проявяваше нетърпение да научи причината.
Когато Андрю пристигна в болницата, Езра Гулд бе вече в малкия си кабинет.
— Влез и затвори вратата! — покани го той.
Гулд извади от бюрото си бутилка уиски и две чаши.
— Рядко нарушавам правилата по този начин. Но тази вечер имам много сериозна причина. Ще ми правиш ли компания?
— Да — прие с благодарност Андрю.
Главният лекар наля уиски, прибави лед и вода. Двамата отпиваха от чашите си и мълчаха.
— До преди малко бях с Ноа. Трябва да ти кажа някои неща. Първо — понеже се отнася до твоята частна практика и до неговите пациенти — той няма повече да работи като лекар.
— Как се чувства?
— Питай ме „къде е“, за да разбереш — Гулд изпи своето уиски до дъно, — Таунсенд постъпи в една частна психиатрична болница в Нюарк. По мнение на специалистите няма изгледи да излезе оттам.
С много напрегнат глас Езра Гулд описа развоя на събитията следобед и вечерта. По едно време вметна:
— Дано вече никога не ми се случва подобно нещо!
След като се разделили с Андрю, Гулд и Таунсенд слезли на първия етаж и главният лекар успял да вкара все още викащия Ноа в една празна болнична стая, заключил вратата и телефонирал спешно да изпратят психиатър. Двамата с него успели да укротят нещастния си колега — дали му седатив. В такова състояние очевидно не бил за в къщи и затова психиатърът спешно телефонирал на няколко места и уредил да закарат Таунсенд с линейка в психиатричния институт в Нюарк. Гулд и психиатърът отишли с него.
По пътя действието на седатива отслабнало. Когато влизали в болницата, Ноа започнал да буйства и се наложило да му сложат усмирителна риза.
— Ах, господи, беше същински ужас! — възкликна Гулд, извади кърпичка и избърса лицето си.
Тогава станало ясно, че в една или друга степен Ноа Таунсенд е загубил разсъдъка си.
По думите на Езра Гулд „сякаш Ноа е съществувал дълги години като празна черупка — естествено поради пристрастието си към опиатите. Господ знае как е успял, но тъй или иначе се е оправял. Днес обаче черупката се пръсна… и вътре нямаше никакви признаци на живот, не бе останало нищо ценно, което да се спасява“.