— Какво, е?
— Ще правиш ли публични изявления? Ще викаш ли представители на печата?
Андрю отвърна засегнат:
— Разбира се, че няма. И никога не съм имал намерение. Ти много добре го знаеш.
— Тогава какво има? Съвестта ти е чиста, всичко, което си разбрал, го изнесе пред ръководството на болницата. Оттук нататък не си обвързан с нищо, не си страна при уреждането на случая. Никой не те кара да лъжеш, и ако по някакви причини това се разкрие и поискат показанията ти, естествено ще кажеш истината.
— Ако за мен е така, какво ще кажеш за себе си? Ще откриеш ли на госпожица Уиразък истинската причина за смъртта на брат й?
— Не! — отсече Гулд и добави: — Затова някои от нас поемат по-голям товар върху съвестта си. И може би го заслужаваме.
Двамата замълчаха. Андрю си мислеше — в думите на Езра Гулд прозираше едва доловимо признание, че преди четири години, когато доктор Джордан се бе опитал да реагира срещу наркоманията на Ноа Таунсенд, но му бяха попречили, искането му е било справедливо, а останалите бяха сбъркали. Той бе повече от сигурен, че Ленард Суийтинг е споделил за разговора им по онова време.
Естествено, друго нещо освен това признание не можеше и да има — такива работи не се документират. Поне си извлякоха поука, разсъждаваше Андрю — самият той, Суийтинг, Гулд и другите. За съжаление с голямо закъснение и без полза нито за Таунсенд, нито за Уиразък.
А сега, питаше се Андрю, какво трябва да прави по-нататък? Верният отговор бе: нищо повече.
Онова, което му бе казал Гулд, имаше смисъл. Вярно бе също така, че никой не принуди Андрю да лъже, макар че го помолиха да мълчи и така стана съучастник в затаяване на истината. От друга страна, кой и какво щеше да спечели от това? Във всички случаи Кърт Уиразък нямаше да се върне, а Ноа Таунсенд след трагичното му, но неизбежно отстраняване вече не можеше да навреди никому.
— Добре, аз повече няма да се занимавам с тези въпроси — каза Андрю на главния лекар.
— Благодаря ти — отвърна той и погледна часовника си. — Дълъг и тежък ден. Отивам си у дома.
На следващия ден следобед Андрю отиде да види Хилда Таунсенд.
Ноа Таунсенд бе шестдесет и тригодишен, а Хилда — с четири години по-млада. За възрастта си тя бе привлекателна жена. Поддържаше фигурата си. Лицето й бе опънато, а косата й — изцяло сива, но подстригана стилно, късо. Тя посрещна Андрю облечена в бели ленени панталони и синя копринена блуза. Бе си сложила тънка златна верижка на шията.
Той очакваше да види страдание по лицето й, дори следи от плач. Нямаше нищо подобно.
Семейство Таунсенд живееше в малка, но приятна двуетажна къща на „Хил стрийт“ в Мористаун, недалеч от частните лекарски кабинети на Елм и Франклин; дотам при хубаво време Ноа често отиваше пеша. Те нямаха прислуга и Хилда сама въведе Андрю и го покани в дневната. Стаята бе обзаведена в бежово и кафяво и гледаше към градината.
Седнаха. Хилда безучастно запита:
— Ще пийнеш ли нещо, Андрю? Алкохол? Или може би чай?
Той поклати глава.
— Не, благодаря — и добави, — Хилда, не знам какво друго да кажа освен това, че страхотно съжалявам!
Тя кимна, сякаш очакваше тези думи и отвърна с въпрос:
— Смущаваше ли се да дойдеш да ме видиш?
— Малко — призна той.
— И аз си го помислих. Излишно е. И не се учудвай, че не плача, не кърша пръсти и не изпадам в обичайните женски емоции.
Андрю не знаеше просто как да реагира и отвърна:
— Добре.
Хилда Таунсенд сякаш не чу и продължи:
— Всичко това ме е измъчвало, често и дълго време, дотегнало ми е вече. Години наред съм плакала, изплаках си сълзите. Гледах как Ноа руши здравето си и сърцето ми се късаше от болка. Напразно го убеждавах и го молех да ме послуша — в мен остана усещането, че вместо сърце в гърдите ми е заседнал някакъв тежък камък. Разбираш ли нещо от това, което казвам?
— Струва ми се, да — потвърди той и си помисли: колко малко знае всеки от нас за страданията на другите! Толкова време Хилда Таунсенд бе живяла затворена в света на една благородна тайна, за която Андрю дори не бе подозирал! Спомни си и думите на Езра Гулд от предишната вечер — „Беше мълчалива… Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи.“
— Ти си знаел за Ноа и за опиатите, нали? — запита Хилда.
— Да.
В гласа й прозвуча нотка на обвинение:
— Ти си лекар. Защо не направи нищо?
— Опитах се. В болницата. Преди четири години.
— И никой не искаше и да чуе?
— Нещо такова.
— Не можеше ли да проявиш по-голяма настойчивост?
— Да — отговори той. — Сега, като се обръщам назад, смятам, че можех.