Когато пътуваха с децата, Андрю ги вземаше на своите излети. Иначе отиваше сам, а Силия му правеше компания, след като си свършеше служебните задължения.
Голямо удоволствие му доставяше да се пазари в местните дюкянчета и да купува разни неща оттам. Изпадаше в захлас от дрогериите, обикновено малки помещения, натъпкани до тавана със стоки. Приказваше си с аптекарите, а понякога успяваше да поговори и с някой лекар. Беше понаучил испански и португалски и ги усъвършенстваше с практиката. Силия също учеше испански и португалски и понякога си помагаха с Андрю.
Не всяко пътуване преминаваше приятно. Силия бе много заета. Костваше й огромно напрежение желанието да решава местните проблеми, без да познава обстановката. И естествено настъпваха часове на умора, на обичайни спречквания, които веднъж стигнаха до най-силния и най-жесток сблъсък между Андрю и Силия — двубой на воли и мнения, който щеше да се помни дълго.
Той, както повечето кавги между съпрузи, започна от дреболия.
Бяха пристигнали с Лайза и Брус в столицата на Еквадор — Кито, загнездена високо в шепата на Андите, място на коварни контрасти, предимно между религията и живата действителност. От една страна — изобилие на черкви и манастири, натруфени със златни олтари, галерии с разкошна дърворезба, разпятия от сребро и слонова кост и дарохранителници с безвкусно инкрустирани скъпоценни камъни. От друга страна — мръсни, босоноги бедняци и най-изостаналото селячество на континента, където надницата — за щастливците успели да намерят работа — се равняваше на десетина цента дневно.
На мизерията контрастираше и хотел „Кито“, чудесна сграда, в която бе запазен апартамент за семейство Джордан. Тук късно следобед се прибра Силия, прекарала, общо взето, един съсипващ ден с местния представител, gerente local, на „Фелдинг-Рот“ — сеньор Антонио Хосе Морено.
Дебел и самодоволен човек, той бе дал да се разбере, че всяко посещение на ръководител от централата представлява не само недопустимо нахлуване в личния му мир, но и обидно съмнение в неговите способности. На всичкото отгоре, всеки път, когато Силия предлагаше промяна в процедурите, той й даваше стандартния латиноамерикански отговор (вече й беше добре известен) „En este pais, asi se hace, Senora.“ На опасението й, че това „в тази страна така се прави“, означаващо благословия на неефективността и понякога — на неетичността, Морено само сви рамене и пак нехайно й повтори отговора си.
Един от проблемите на Силия бе неадекватната информация на еквадорските лекари за препаратите на „Фелдинг-Рот“ и най-вече за възможните странични явления. Той посрещна безпокойството й с думите:
— Така го правят другите компании, така го правим и ние. Да говорим за нещо, което може и да не стане, ще бъде в наш ущърб.
Разбира се, тя имаше правомощия да го задължи с изрично нареждане, но знаеше, че Морено, като местен човек и търговски посредник с добро име, щеше да го изтълкува — като прибавим и езиковите затруднения-както той си иска.
Още разстроена от служебните проблеми, Силия влезе в дневната на хотелския апартамент и запита Андрю:
— Къде са децата?
— Вече спят — обясни той. — Решиха да си легнат рано. Бяха останали без сили — прекарахме един уморителен ден.
Фактът, че въпреки силното си желание, не може да види Лайза и Брус, а и хладината в гласа на Андрю, я по дразниха. Тя се тросна:
— Не си единственият, който е имал отвратителен ден!
— Не казах, че е бил отвратителен, а само уморителен — отговори той. — Макар че за мен имаше и неприятни изненади.
И двамата не съзнаваха, че височината на Кито — над две хиляди и седимстотин метра над морското равнище-влияе неблагоприятно на самочувствието им. При Силия това се изразяваше във физическа отпадналост, която още повече засилваше и без това лошото й настроение, а при Андрю — в резки реакции и постоянна раздразнителност, за разлика от нормалното му спокойно поведение.
Тя каза:
— Неприятни изненади! Не знам за какво говориш.