— Как смееш ти да се правиш на светец и да проповядваш морал и идеализъм? А какво стана с твоя? Къде останаха твоите велики идеали, когато не си помръдна пръста за Ноа Таунсенд и го остави да работи с пациенти почти пет години през цялото време под силното въздействие на опиати — опасност за самия него и за другите? Не упреквай ръководството на болницата! Неговото бездействие не те оправдава! Знаеш това!
Силия се разгорещи още повече:
— Какво ще кажеш за оня пациент, младия Уиразък? Действително Ноа ли го уби, или ти? Ти, понеже можеше да направиш нещо за Ноа, но остана безучастен и стоя със скръстени ръце, докато не стана съвсем късно. Прекарвал ли си безсънни нощи, измъчван от терзания и чувство за вина? Ами, нищо подобно, макар че го заслужаваш! Нито си се запитвал дали Ноа не е убил и други пациенти през тези пет години! Други, за които ти не знаеш, и които са си отишли поради твоята небрежност! Чуваш ли какво ти говоря, самолюбие лицемер? Отговаряй!
Силия внезапно спря. Не само защото бе изчерпала думите си, а и защото никога не бе виждала толкова болка изписана по лицето му. Тя сложи ръка на устата си.
Каза тихо, на себе си:
— Господи, какво направих!
В очите на Андрю прочете освен болката и ненадеен шок от нещо, което ставаше зад гърба й. Обърна се. Наблизо стояха ужасени две мънички фигурки в пижамки. В безконтролната си ярост майката и бащата бяха забравили, че ги дели само една стена от Лайза и Брус.
— Мамо, тати! — захълца Лайза.
Брус неудържимо заплака.
С отворени обятия, разплакана, Силия се втурна към децата.
Лайза я изпревари. Заобикаляйки майка си, тя изтича при Андрю.
— Тати, имаш рана! — и забелязала окървавения ток на обувката, изкрещя: — Мамо, как можа да го направиш!
Той пипна бузата си, раната още кървеше. Всичко почервеня от кръв — ръцете му, ризата, пода.
Брус отиде при Лайза и се залепи за баща си. Силия, застанала настрана, гледаше безпомощно, виновно.
Тогава Андрю решително сложи край на създалата се ситуация.
— Не! — каза той на децата. — Не правете така! Не бива да вземате страна! Майка ви и аз сглупихме. И двамата сбъркахме. Сега ни е срам, ще говорим за това всички заедно, но по-късно. Ние ще си бъдем едно семейство. И винаги неразделни!
Четиримата изведнъж се прегърнаха, силно, прочувствено, сякаш никога нямаше да се пуснат.
След малко десетгодишната Лайза се дръпна, донесе от банята влажни кърпи, умело изтри лицето на баща си и почисти петната.
Късно през нощта, когато децата отново спяха, обич сля в едно Андрю и Силия. Те се любиха с необуздана, дива страст, която отдавна не бе ги навестявала. Малко преди кулминацията на лудешкия им акт, Силия извика:
— По-дълбоко! По-дълбоко! Да ме заболи!
Андрю изостави всякакви нежности и я притисна с всичка сила, впивайки се в нея грубо, жестоко, дълбоко. Отново и отново.
Като че ли предишната им гневна възбуда се бе изляла в друга страст, която ги бе споила мигновено един в друг.
После, останали без сила, те приказваха до късно и продължиха разговора си и на другия ден.
— Отдавна имахме нужда от такъв разговор, но и двамата го отлагахме — каза Андрю.
Всеки от тях бе съгласен, че в по-голямата си част обвиненията към другия съдържаха горчиви истини.
— Да, аз отстъпих от някои мои предишни принципи-призна Силия. — Не от всички, не и от повечето, само от някои. Понякога и съм оставяла съвестта си на закачалката. Не ми прави чест. Иска ми се да кажа, че отново ще заживея като преди, но нека бъда откровена — поне в това отношение — не съм сигурна, дали ще мога да го направя.
— Струва ми се, че всичко това се натрупва с годините — каза Андрю. — Мислим, че сме станали по-мъдри, по-опитни и то е вярно. Но в житейския си път се сблъскваме с пречки и обстоятелства, които излизат по-силни от идеализма и ние отстъпваме за сметка на идеалите си.
— Ще се опитам да оправя нещата — сподели Силия. — Твърдо съм решила. За да не отиде на вятъра хубавото, което сме постигнали.
— Мисля, че това се отнася и за двама ни — добави той.
Преди това бе казал на Силия:
— Ти докосна оголен нерв, когато ме попита дали нощем лежа с отворени очи и се тормозя за смъртта на Уиразък и на някои други. Можех ли да го спася, ако не бях се забавил с разкриването на Ноа? Да, можех и не е честно да си кривя душата и да живея в самозаблуда! Единственото, което мога да добавя е: няма лекар с дългогодишна практика, който дълбоко в себе си да не съзнава, че някой път не е взел най-правилното решение и затова не е успял да спаси болния. Естествено, не би трябвало да се случва често и най-доброто, което може да се направи, е с поуката от неуспеха да се помогне на друг човек.