— Ще се опитаме и ние да прибавим нещо към историята на Харлоу — усмихна се Сам. — Хайде сега да видим фабриката, за която ми разказа.
Тя посочи на запад:
— Ето там, зад онези дървета. Това е индустриален район, наричат го Куличките.
— Добре. Нека да го видим.
Вече минаваше десет часа.
Сам спря автомобила и огледа смълчаната безлюдна сграда. Една част, проектирана за изложбена зала и канцеларии, бе от стъкло и бетон, на два етажа. Останалото бе просторен цех от метални конструкции. Даже отвън той можеше да разбере, че информацията на Силия е вярна — помещението лесно щеше да се преустрои в изследователски лаборатории.
Наблизо пред тях бе спрял друг автомобил. Една от вратите му се отвори, един топчест мъж излезе от него и дойде при ягуара. Силия го представи — господин Ламар от компанията за търговия с недвижими имоти, когото бе помолила да ги чака тук.
След ръкостисканията Ламар извади връзка ключове и ги раздрънка.
— Не се купува плевник, преди да се види сламата-шеговито подметна той.
Тримата влязоха през главния вход.
След половин час Сам дръпна Силия настрана и прошепна:
— Ще ни свърши много добра работа. Можеш да кажеш на този човек, че проявяваме интерес. После нареди на нашите адвокати да започнат работа. Помоли ги да уредят всичко по най-бързия начин.
Той се прибра в ягуара, докато Силия се уточняваше с Ламар. Когато и двамата бяха в автомобила, Сам й каза:
— Забравих да те предупредя, че продължаваме за Кеймбридж. Понеже Харлоу е по средата на пътя, уговорих среща с доктор Пийт-Смит. Оня, който се е заел да изследва умственото стареене и болестта на Алцхаймер. Дето е поискал субсидия.
— Радвам се, че си намерил време за него — отвърна тя. — Не беше съвсем сигурен, че ще успееш да го видиш.
След едночасово пътуване пак през живописна местност, окъпана от щедро слънце, те се озоваха на улица „Тръмпингтън“ в Кеймбридж някъде по обяд.
— Красив старинен град — каза Сам. — Отляво е Питърхаус, най-старият колеж. Идвала ли си в Кеймбридж?
Възхитена от старите исторически сгради, издигнати една до друга, Силия отговори тихо:
— Не.
Сам бе резервирал маса за обяд в хотел „Гардън Хаус“. Мартин Пийт-Смит щеше да ги намери направо там.
Живописният хотел се намираше в романтична местност близо до просторния парк „Бекс“, от който се откриваше великолепна гледка към задната страна на редица колежи и към река Кам. По нея спокойно се носеха по не винаги сигурния си път плоскодънни лодки.
Във фоайето на хотела пръв ги позна Пийт-Смит и отиде при тях. Той бе набит млад човек, с буйна руса коса, нуждаеща се от гребен; бърза момчешка усмивка раздвижваше грубоватото му широко лице. Всичко друго, но не и красавец, помисли си Силия, но почувства пред себе си силна, целеустремена личност.
— Госпожа Джордан и господин Хоторн, предполагам? — решителният, културен и искрен глас подхождаше на интелигентния вид на Пийт-Смит.
— Точно така — обади се Силия. — Само че в обратен ред, ако трябва да се съблюдава йерархията.
Отново мигновена усмивка.
— Ще се постарая да го запомня.
Докато си разменяха ръкостискания, Силия забеляза, че Пийт-Смит е облечен във вехтичко сако от туид, с по една кръпка на лактите и с оръфани маншети, а сивите му панталони бяха изцапани и измачкани. Прочел веднага мислите и, той без стеснение каза:
— Идвам направо от лабораторията, госпожо Джордан. Имам си и костюм. Ако се срещнем след работа, ще го облека.
Силия се изчерви.
— Чувствам се неловко, извинете ме за неучтивостта.
— Няма защо, аз само искам да бъда наясно — усмихна се подкупващо той.
— Добър принцип — намеси се Сам. — Хайде да обядваме.
От масата им се виждаше една розова градина и зад нея — реката. Поръчаха си напитки — Силия, както обикновено, дайкири, Сам — едно мартини, Пийт-Смит — чаша бяло вино.
— Доктор Лорд ми разказа за вашето изследване-започна Сам. — Разбирам, че сте поискал субсидия от „Фелдинг-Рот“, която да ви даде възможност да продължите.
— Точно така — потвърди Пийт-Смит. — Проектът ми е свързан с изследване на умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но не е осигурен с пари. Университетът не разполага със средства, или поне не е склонен да финансира мен и затова трябваше да потърся друга възможност.
— Обичайно явление — увери го Сам. — Нашата компания предоставя субсидии за академични изследвания, които според нас си заслужават. Хайде да поговорим по този въпрос.