— Добре — за пръв път доктор Пийт-Смит прояви едва забележимо вълнение. Вероятно, помисли Силия, защото субсидията бе за него жизненоважна.
Той запита:
— Нека започнем с болестта на Алцхаймер — доколко сте запознати с нея?
— Съвсем малко — отговори Сам. — Да кажем почти никак.
Младият учен кимна.
— Тя не е от модерните болести, по-точно още не е станала. Също така не се знае причината за заболяването, има само предположения.
— Предимно възрастни хора страдат от нея, нали? — запита Силия.
— Да, хората на петдесет години и особено над шейсет и пет. Болестта на Алцхаймер може да засегне и по-млади. Регистрирани са заболявания на двадесет и седем годишни пациенти.
Той отпи от виното си и продължи:
— Болестта започва постепенно. Най-напред изневерява паметта. Забравят се обикновени неща, например как се стягат връзките на обувките или за какво е електрическият ключ или къде трябва да седне за обяд. После състоянието се влошава, болните забравят все повече и повече. Често не могат да познаят никой от близките си, дори съпруга или съпругата си. Забравят как се яде и трябва да ги хранят. Не винаги могат да си поискат вода, когато ожаднеят. Често пъти са невъздържани, а при по-тежките случаи — буйстват и рушат. Накрая умират от тази болест, но след десет-петнайсет години — най-трудният период, особено за близките, които живеят заедно с болния.
Пийт-Смит замълча и добави:
— Само след аутопсия може да се разбере какво става в мозъка на пациента. Болестта засяга нервни клетки в кортекса, центровете на сетивата и паметта. Предизвиква усуквания и разрушаване на нервни влакна и клетки. Води до насищане на мозъка с малки частици, наречени плаки.
— Чел съм някои неща от вашето изследване, но бих искал да ми кажете какво направление сте избрали? — запита Сам.
— Генетично. И понеже болестта на Алцхаймер не може да се изследва на опитни животни — доколкото знам нито едно животно не страда от подобно заболяване, изследванията ми се свеждат до химията на процеса на умственото стареене. Сигурно знаете, че се занимавам с нуклеиновите киселини.
— Позабравила съм химията, но доколкото си спомням, те са „градивните елементи“ на ДНК, от която са съставени нашите гени — каза Силия.
— Правилно. Не сте я позабравили — усмихна се Пийт-Смит. — Доста вероятно е медицината да постигне напредък, след като разберем по-добре химията на ДНК, която да ни покаже как действат гените и защо понякога се отклоняват в погрешна посока. Това именно проучвам сега с опити върху млади и стари плъхове и търся да открия разликите в зависимост от възрастта, в тяхната информационна РНК, която е матрица, съставена от ДНК.
Сам го прекъсна:
— Но болестта на Алцхаймер и нормалният процес на стареене са две различни неща, нали?
— Така изглежда, но може би някои процеси се застъпват.
Пийт-Смит замълча и Силия почувства, че той организира мислите си като учител, в по-прости, неакадемични изразни средства.
— Една жертва на болестта на Алцхаймер може по рождение да има отклонения в своята ДНК, която съдържа кодираната генетична информация. Друг обаче, роден с по-нормална ДНК, може да я промени при увреждане на нейната околна среда — човешкото тяло. Например от тютюнопушене или нездравословно хранене. За известно време вграденият в човешкия организъм механизъм за коригиране на ДНК се заема със защитна функция, но в процеса на остаряване тази генетична корекционна система може да се забави или изобщо да спре да функционира. Част от отговорите, които търся с моите изследвания, са свързани с изясняване причините на това забавяне…
След като го изслушаха, Силия каза:
— Вие по природа сте роден за учител. Харесва ви да преподавате, нали?
Пийт-Смит се изненада:
— В университета се предполага човек да се занимава и с преподаване. Но да, харесва ми.
Още една характерна черта в интересната личност на този човек, реши Силия. И запита:
— Започвам да разбирам въпросите. Колко далеч сте от отговорите?
— Сигурно трябва да се изчислява в светлинни години. От друга страна, може и да сме близко — на лицето му светкавично се появи неговата свойствена усмивка. — Това е риск за онези, които отпускат субсидия.
Разговорът прекъсна, за да си изберат от предложеното им меню. После Пийт-Смит каза:
— Надявам се, че ще посетите моята лаборатория. Там мога да ви обясня по-добре какво се опитвам да направя.
— На това разчитаме — отвърна Сам. — Тръгваме веднага след обяда.