Докато се хранеха, Силия запита:
— Каква длъжност заемате в университета, доктор Пийт-Смит?
— Назначен съм за преподавател, почти равностойно на асистент в Америка. Това означава, че ми се осигурява лабораторна площ в сградата на факултета по биохимия, лаборант на разположение и свобода да се занимавам с научни изследвания по мой избор — той поспря и добави: — Свобода в смисъл, ако мога да намеря финансова подкрепа.
— Субсидията, за която става дума, беше, струва ми се, поискана в размер на шейсет хиляди долара? — заинтересува се Сам.
— Да. Тя ще се разпредели за три години и представлява най-малкото, с което мога да се оправя — да купя съоръжения и животни, да назнача трима лаборанти и да правя набелязаните опити. В тази сума не се предвижда нищо за мен лично. — Лицето на Пийт-Смит посърна. — Но това няма значение, сумата е огромна, нали?
Сам кимна замислен.
— Да, огромна.
Но това не беше вярно. Сам и Силия отлично знаеха, че шейсет хиляди долара е дребна сума в сравнение с годишните разходи за научни изследвания на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ или други големи фармацевтични фирми. Както винаги въпросът беше: Има ли убедителна търговска перспектива в проекта на доктор Пийт-Смит, за да оправдае такова капиталовложение?
— Струва ми се, че сте посветили много от силите си на болестта на Алцхаймер. Имахте ли някакви специални съображения, когато решихте да започнете работа в тази област? — полюбопитства Силия.
Младият учен се поколеба, но срещайки нейния поглед, отговори:
— Майка ми е на шейсет и една година, госпожо Джордан. Аз съм единственото й дете и ни свързва дълбока обич. Тя страда от болестта на Алцхаймер от четири години и състоянието й се влошава. Баща ми се грижи за нея през цялото време, а аз почти всеки ден отивам да я видя. За съжаление, тя вече не ме познава.
Факултетът по биохимия към Кеймбриджкия университет се намираше в триетажна сграда от червени тухли с фугирана зидария, в неоренесансов стил. Разположена на „Тенис корт роуд“, тиха уличка, без тенис корт, тя правеше впечатление с опростените си форми. Мартин Пийт-Смит, дошъл на обяда с велосипед — изглежда това бе стандартният транспорт на хората в Кеймбридж — енергично въртеше педалите пред следващия го ягуар.
При главния вход на сградата, където тримата отново се събраха, Пийт-Смит предупреди:
— Не бива да се изненадвате, че нашите условия тук не са най-добрите. Винаги сме много хора с малко площ-отново бързата усмивка — и обикновено с малко пари. Понякога външните посетители остават поразени, като видят къде и как работим.
Въпреки предупреждението, след минути Силия бе потресена от гледката.
Когато Пийт-Смит се отдалечи за малко от тях, тя прошепна на Сам:
— Това място е ужасно, прилича на тъмница! Как е възможно тук да се работи нормално?
От входната врата бяха слезли по една стълба в сутерена. Коридорът бе мрачен, а стаичките от двете му страни — мръсни, разхвърляни и задръстени с остарели съоръжения. Пийт-Смит ги бе въвел в една лаборатория — не по-голяма от кухничка и обясни, че това е едно от двете му помещения, които ползва заедно с друг преподавател, разработващ съвсем различен проект.
Колегата, с когото деляха лабораторията, влезе и излезе няколко пъти с помощника си — обстановка, при която трудно можеше да се води разговор насаме.
Лабораторията бе обзаведена със стари дълги дървени маси, сложени една до друга, за да се използва най-рационално пространството. Над тях имаше старовремски инсталации за газ и електричество. Отгоре висяха свободно и вероятно не много безопасно, кабели, свързани с трансформатори и много контакти. По стените бяха монтирани грубо изработени рафтове, натъпкани до горе с книги и бракувана апаратура. Силия забеляза няколко старомодни колби, подобни на онези, с които бе работила преди деветнадесет години като студентка по химия. На една от масите имаше импровизирано барче, а пред него — дървено кресло с извита облегалка. Виждаха се и няколко неизмити чаши.
На другата маса бяха наредени телени кафези и във всеки от тях се намираха два по два около двадесетина плъха в различно състояние на активност.
Личеше, че подът от доста време не е почистван. Също и прозорците — тесни и високи, откриваха гледка към гумите на паркираните в двора автомобили. Потискаща обстановка.
— Външният вид няма значение — успокои я Сам. — Не забравяй, че голяма част от историята на науката е изкована тук. Из тези помещения са работили и обикаляли лауреати на Нобелова награда.
— Точно тъй — бодро се намеси Мартин Пийт-Смит, който се върна навреме, за да чуе последната мисъл. — Един от тях бе Фред Зангер, открил в лабораторията над нас аминокиселинната структура на инсулиновите молекули.