Той все още имаше вид на замаян.
Сам протегна ръка и младият учен я стисна.
— Поздравления и голям успех!
След половин час, вече време за чай, по покана на Мартин — тримата бяха минали на малки имена — те се изкачиха във фоайето на факултета, където на колички се сервираше чай с бисквити. Триото, с чаши и чинийки в ръце, се запъти към факултетната чайна, която по обясненията на Мартин бе социалното средище на учени и преподаватели от факултета и на техни гости.
В чайната, гола и неугледна като другите помещения, имаше дълги маси и дървени столове, много хора и голям шум. Учените бяха от всякакъв вид, пол, калибър и възраст, а от разговорите им се чуваха откъслечни фрази, които нямаха нищо общо с науката. Няколко души разискваха недостига на места за паркиране. Един възрастен член на факултетния съвет ожесточено протестираше, че фаворизирането на някакъв по-младши колега го лишавало от полагащото му се място за неговия автомобил, в двора на факултета. До тях брадат ентусиаст в бяло съобщаваше за „сензационна“ разпродажба, обявена от един търговец на вина в Кеймбридж; препоръчваше се значително количество „мьорсо“. Трета група извършваше „дисекция“ на новия филм в града — „Кръстникът“ — с участието на Марлон Брандо и Ал Пачино.
След сложни манипулации и леки размествания на няколко седнали, Мартин Пийт-Смит успя да настани гостите си в едно ъгълче.
— Винаги ли е така? — полюбопитства Силия.
Мартин се усмихна:
— Почти. И като че ли всички идват тук. Това е единствената възможност да се видят.
— Струва ми се, че вашата система в тази сграда не осигурява условията за уединение — каза Сам.
Мартин сви рамене:
— Това понякога създава неудобства. Но човек свиква.
— Трябва ли да се свиква с това?
И понеже не получи отговор, Сам продължи тихо, за да не го чуват седящите до тях:
— Мислех си, Мартин, дали не бихте предпочели да вършите същата работа, но при много по-добри условия, с повече улеснения и помощ?
По лицето на Мартин се изписа пестелива усмивка:
— По-добри условия, но къде?
— Имам предвид, както вече се досещате, да напуснете университета в Кеймбридж и да дойдете да работите с нас във „Фелдинг-Рот“. Ще ви се осигурят много удобства, а пък и във Великобритания ние проектираме…
— Извинете, мога ли да запитам? — прекъсна го Мартин с известно безпокойство в гласа.
— Разбира се.
— Субсидията от вашата компания зависи ли от това?
— Категорично не! Вие вече имате субсидията без никакви други условия, освен онова, за което се споразумяхме. По този въпрос разчитайте на думата ми.
— Благодаря. Малко се разтревожих — сърдечната момчешка усмивка се върна на лицето му. — Не желая да бъда неучтив, но мисля, че ще спестя време и на двама ни, ако ви кажа едно нещо.
Силия се обади първа:
— Кажете!
— Аз съм академичен учен и възнамерявам да остана такъв — продължи Мартин. — Не искам да се впускам в подробности, но една от причините е свободата. Имам предвид свободата да се занимавам с изследвания по свой избор, без натиска на търговските съображения.
— При нас ще имате свобода… — отговори Сам, но спря, виждайки, че Мартин поклаща глава.
— Ще трябва да се вземат под внимание и търговските фактори, нали? Бъдете откровен!
Сам призна:
— Е, да, от време на време, някои неща. В края на краищата ние сме хора на бизнеса!
— Точно така. Но тук не съществуват търговски съображения. Чиста наука, търсене на истини. Аз искам да вървя по този път. Желаете ли още чай?
— Не, благодаря — отговори Силия. Сам също поклати глава. Тримата станаха и излязоха.
Навън, пред спрелия ягуар на „Тенис корт роуд“, Мартин каза на Сам:
— Благодаря за всичко, включително и за предложената работа. И на вас също, Силия. Но аз ще остана в Кеймбридж, който с изключение на тази сграда е красив град.
— Беше ми приятно — отвърна Сам. — А за работата при нас — напълно ви разбирам, макар че съжалявам.
Той влезе в автомобила. Силия, седнала до Сам, каза през отворения прозорец на Мартин:
— Кеймбридж наистина е красив град. За пръв път идвам тук. Искаше ми се, ако остане време, да го поразгледам.
— Един момент! — извика Мартин! — Колко време ще останете в Англия?
Тя се замисли.
— Ами, сигурно още две седмици.
— Защо някой ден не дойдете пак? Дотук се стига лесно. Много ще ми е приятно да ви разведа из Кеймбридж.
— Много бих желала — отвърна Силия.
Докато Сам включваше стартера на двигателя, те се уточниха посещението да стане след десет дни — по-следващата неделя.
В ягуара по обратния път към Лондон Силия и Сам мълчаха, заети със собствените си мисли. След като излязоха от Кеймбридж и тръгнаха на юг по А10, Силия тихо каза: