— Ти го искаш, нали? Искаш го да ръководи нашия институт?
— Разбира се — потвърди рязко Сам с разочарование в гласа. — Той е забележително момче, според мен изключително способен, най-добрият от всички, с които разговарях тук. Жалко, Силия, че не можем да го приобщим към нас! Той си е университетски учен и такъв ще си остане. Ти го чу какво каза и явно нищо не може да промени решението му.
— Не съм сигурна — замислено каза тя. — Просто не съм съвсем сигурна.
10
През следващите дни Сам и Силия посветиха времето си на организационни и технически въпроси, свързани с бъдещия научен институт на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Работата им, макар и необходима, никак не ги задоволяваше. Освен това и двамата бяха угнетени от смътното чувство на безизходица, породено, от една страна, от убеждението им, че Мартин Пийт-Смит е най-добрият избор за директор на института, от друга — от категоричното му решение в никакъв случай да не заменя академичната си кариера с работа в промишлеността.
Няколко дни след посещението им в Кеймбридж Сам сподели:
— Срещнах се с още кандидати, но никой не е от калибъра на Пийт-Смит. За съжаление не мога да намеря друг като него.
Когато Силия му припомни, че ще се види с Мартин следващата неделя, Сам кимна мрачно:
— Естествено, направи каквото можеш, но аз съм песимист. Този човек решително се е отдал на науката и се вслушва само в собствения си ум. Каквото и да говориш с него, за пари не му споменавай — имам предвид заплатата, която бихме му дали. И без да му казваме, той знае, че е много по-голяма в сравнение с онова, което получава сега. Иначе може да прозвучи като намерение да бъде купен и ще ни вземе за още двама тъпи американци, убедени, че всичко на този свят може да се постигне с пари.
— Но Сам, ако Мартин беше приел да работи във „Фелдинг-Рот“, все пак в даден момент трябваше да се разисква и въпросът за заплатата — възрази Силия.
— В даден момент, да. Но не в началото, понеже парите никога няма да бъдат основен въпрос. Вярвай ми, Силия, знам колко чувствителни са тези академични плъхове и ако, както се надяваш, има някакъв шанс Мартин да промени решението си, нека да не го проиграваме с груб ход!
— Интересно ми е какво говорят цифрите? — запита Силия.
Сам се замисли.
— По моя информация, Мартин получава горе-долу две хиляди и четиристотин английски лири годишно, т.е. около шест хиляди долара. Като начало при нас ще му плащаме четири, до пет пъти повече — да кажем двадесет и пет, тридесет хиляди долара, освен премиалните.
Силия тихо подсвирна:
— Не знаех, че разликата е толкова голяма.
— Хората на науката обаче знаят. И въпреки това не се отказват от академичното поприще, защото са убедени, че имат по-голяма интелектуална свобода, а специално научните изследователи — по-голяма „чистота на изследователската работа“ при университетски условия. Ти чу, когато Мартин говореше за „търговските съображения“ и се опълчи против тях.
— Да, чух — потвърди тя. — Но ти му възрази — каза, че не играят голяма роля.
— Понеже съм от другата страна — на търговците, и интересите налагат да мисля така. Между нас казано, признавам, че Мартин може би е прав.
Силия колебливо добави:
— За много неща съм съгласна с теб, но не и за това.
Разговорът не я удовлетвори и тя мислено се връщаше към него отново и отново. И реши да застане на „друго мнение“ — според съчинения от нея израз.
В събота, един ден преди да тръгне за Кеймбридж, Силия разговаря по телефона с Андрю и децата. През едномесечния си престой в Англия тя им се обаждаше по два пъти в седмицата. От сравнително дългата раздяла те се бяха затъжили един за друг и с нетърпение очакваха наближаващата среща. Силия възнамеряваше да се прибере в къщи след по-малко от една седмица. Говориха за обичайните новини в семейството и после тя каза на Андрю за доктор Пийт-Смит, за нейното разочарование от отказа му и за мнението на Сам.
Накрая добави, че на другия ден ще се види с Мартин.
— Смяташ ли, че би променил решението си? — заинтересува се Андрю.
— Инстинктът ми подсказва, че е възможно, но нямам представа как да стане. Не искам в никакъв случай утре, когато говоря с него, да направя погрешна стъпка.
От другия край на телефонната линия настъпи мълчание. Силия просто усещаше как съпругът й се съсредоточава и обмисля всички съображения. Най-сетне той се обади:
— Отчасти Сам е прав, но може би не напълно. Като съдя по опита си, не е обидно да покажеш някому, че има висока цена. Всъщност, изглежда, това се нрави на повечето от нас, даже и да нямаме намерение да приемем парите, които ни предлагат.