Пред погледите им се зеленееха притихнали поляни и сенчести дървета, над които се извисяваше величествената църква — видение от кулички, яки подпорни стени, високи островърхи куполи, издигащи се над величествените сводове и прозорците с цветен стъклопис. Избелелите каменни сгради на колежите от двете страни на църквата засилваха усещането за старинността и благородството на колежа.
— Нека да си изпълня задачата на екскурзовод — предложи Мартин. — Най-напред въведението: Градът ни е основан отдавна. През 1441 година крал Хенри VI започнал строителството на това, което виждате, а Питърхаус, южно оттук, е строен даже по-отдавна. Още през 1284 година е дал началото на „кеймбриджкия поход за знания“.
Без да съобрази, Силия възкликна:
— Как би могъл онзи, който наистина е свързал живота си с този град, да го напусне!
— Мнозина са му останали верни. Редица големи учени са работили в Кеймбридж до края на живота си — отговори Мартин. — Някои от нас — млади и все още между живите — имаме същото намерение.
Още два часа те ту вървяха пеша, ту обикаляха с автомобила. Лека-полека традициите и преданията за Кеймбридж заплениха Силия. Тя го обикна. В паметта й се врязаха Джизъс Грийн, Мидсъмър Комън, Паркърс Пийс, Коу Фен, Ламас Ленд, Тринити, Куинс, Нюнхъм. Списъкът сякаш беше безкраен, като знанията на Мартин.
— Докато едни учени решиха да не изоставят Кеймбридж, други със същата преданост разнесоха славата му по света — каза Мартин. — Например Джон Харвард от „Имануил Колидж“. Неговото име носи друг научен център — по устните му се изписа свойствената усмивка. — Май не мога да си спомня къде точно!
Накрая, когато отново се пъхнаха в неговата мини кола, Мартин отбеляза:
— Мисля, че обикаляхме достатъчно. Нека да остане нещо и за друг път.
Усмивката изведнъж изчезна от лицето му.
— Още ли имате желание да видите родителите ми? Трябва да ви предупредя — майка ми няма да разбере кои сме. Може би това ще ви развали настроението.
— Да — съгласи се Силия. — Въпреки това искам да отидем.
Малката, съвсем обикновена къща се намираше в квартал „Кайт“. Мартин паркира колата отпред на улицата и отключи външната врата. Влезе в слабоосветено антре и извика:
— Тате, аз съм. Водя гости.
Дочу се шум от тътрещи се крака, на вратата се появи възрастен мъж в избелял пуловер и торбести панталони от рипсено кадифе. Силия остана поразена от приликата между баща и син. Старият Пийт-Смит, набит като Мартин, имаше същото грубовато лице с широки челюсти, макар и твърде сбръчкано, и даже бързата, свенлива усмивка, когато се запознаваше, бе копие на усмивката на неговия син.
Приликата изчезна, щом старият човек започна да мънка с неблагозвучен, недодялан провинциален говор. Изреченията му бяха нескопосани и издаваха ниска култура.
— Драгу мий да въ срещнъ — каза той на Силия и се обърна към Мартин. — Ни могъ да знам, чи шъ идваш, сине. Таман я премених майка ти. Днеска хич я няма.
— Ние идваме за малко, тате — обясни Мартин и прошепна на Силия. — Болестта на Алцхаймер е голямо тегло за баща ми. Доста често става така — за семейството е по-трудно, отколкото за болния.
Влязоха в скромна, неугледна стаичка и старият Пийт-Смит запита Силия:
— Да искъш чашъ?
— Чаша чай — преведе Мартин.
— Благодаря, с голямо удоволствие — отвърна тя. — Ожаднях след разходката.
Докато баща му отиваше към мъничката кухня, Мартин коленичи край овехтялото кресло, облечено с шарен басмен калъф, където седеше възрастна жена с посивяла коса. През цялото време тя не бе помръднала. Синът й ласкаво я прегърна и целуна.
Навремето, мислеше си Силия, майка му е била хубава. Лицето й още бе красиво, макар повяхнало. Косата й бе грижливо прибрана. Носеше бежова рокля и семпъл гердан. Сякаш откликна с едва забележима усмивка на целувката на своя син, но очевидно не го позна.
— Мамо, аз съм твоят Мартин — с нежен глас каза той. — А госпожата е Силия Джордан. Дошла е от Америка. Развеждах я из Кеймбридж. Хареса й нашият малък град.
— Добър ден, госпожо Пийт-Смит, благодаря, че ми позволихте да посетя вашия дом — поздрави Силия.
Възрастната жена раздвижи очи и сякаш отново се прокрадна искрица напразна надежда, че може би е разбрала. Мартин обаче бе категоричен:
— Боя се, че в главата й не е останало нищичко. Няма никаква памет. Но понеже ми е майка, си позволявам да отстъпя от научните позиции и правя усилия да ме разбере.
— Да, наистина — съгласи се Силия и след моментно колебание запита: — Мислите ли, че ако напреднете с изследванията си и скоро стигнете до съществено откритие, би имало шанс…