— Да й помогна ли? — прекъсна я той. — Изключено. Каквото и откритие да се направи, нищо не е в състояние да съживи една мъртва мозъчна клетка. Не храня абсолютно никакви илюзии.
Изправен, Мартин тъжно гледаше майка си.
— На нея не, но на други ще може да помогне някой ден, скоро — обясни той. — На болни, които не са в толкова напреднал стадий.
— Сигурен ли сте в това?
— Сигурен съм, че ще намерим отговори на някои въпроси или аз, или някой друг изследовател.
— Но бихте предпочели да сте вие, нали?
Мартин вдигна рамене:
— Всеки учен иска пръв да направи откритието. Това е човешка черта. Обаче — той спря и погледна майка си — по-важно е някой да открие причината на болестта.
— И съвсем възможно е пръв да бъде друг, а не вие-упорстваше Силия.
— Да, в науката това винаги е възможно — съгласи се Мартин.
Пийт-Смит старши донесе от кухнята табла с чайник, чаени чаши, чинийки и каничка мляко и я остави на масата. Синът му го обгърна с едната си ръка и каза:
— Татко се грижи изцяло за майка ми. Облича я, реши косата й, храни я, и някои други по-неприятни неща. Имаше години, Силия, когато баща ми и аз не бяхме чак толкова близки приятели. Но сега сме.
— Право казва. Удавна многу са ръсправяхми с негу-потвърди баща му и запита Силия. — Да ти туря ли мляку?
— Да, моля.
— Беши времи, кога хич не я признавъх уная стипендия, дето напъваха той и майка му. Искъх да ми пумага в рабутата. Ама тя стори най-харно. И излези, чи той са утстрами. Плащъ за тая къща и за сичко, дету ни гони нуждатъ — той погледна Мартин и продължи. — И там в оня кулеж, чувам, чи ни ръботил зле.
— Не, не работи никак зле — потвърди Силия.
Бяха минали почти два часа.
— Ако говоря, няма ли да ви преча? — запита тя, облегнала се удобно на тапицираната седалка.
— Няма, разбира се. Говорете — увери я Мартин.
Застанал прав, той мушна дългия прът далеч напред, намери плитко речно дъно и неугледната плоскодънна лодка, в която бяха двамата, се плъзна леко срещу течението. „Отдава му се всякаква работа, мислеше си Силия, дори да кара плоскодънна лодка“. Трудна задача, ако се съди по несръчните движения на задминаваните от тях „лодкари“.
Той бе наел лодката, за да се разходят до Гранчестър, на около пет километра южно от Кеймбридж. Имаха намерение да се отбият на някоя полянка, за да обядват сред природата.
— Въпросът ми е личен и може би не трябва да го задавам, но си мислех за разликата между вас и баща ви. Например начина, по който говорите двамата — нямам предвид само граматиката…
— Разбирам ви. Преди да забрави как се говори, майка ми също говореше като него. В Пигмалион Бърнард Шоу нарича това „вроден порок на английската реч“.
— Спомням си го от „Моята прекрасна лейди.“ Но вие сте успели да го превъзмогнете. Как?
— Това е още едно нещо, което дължа на майка си. Най-напред трябва да разберете една наша, английска черта. Начинът, по който се говори, винаги е бил класова бариера, отразявал е социалните различия. Така е и днес, въпреки че има хора, които не са съгласни.
— И в академичните среди ли? Между учените?
— Даже там. Или — особено там.
Обмисляйки какво да каже, Мартин избутваше лодката с дългия прът.
— Майка ми схващаше тази бариера. И още когато бях дете, купи радио и ме караше да седя с часове пред него и да слушам говорителите на Би Би Си. Казваше ми: „Тъй трябва да говориш, почвай да се учиш от тези хора. За нас с баща ти е много късно, но за теб не е“.
Заслушана в неговия приятен и изискан говор, но запазил искрения тон, Силия потвърди:
— И е успяла…
— Мисля, че да. Тя направи и много други неща за мен. Разбра какво ме увлича в училище, издири какви стипендии има и ме накара на всяка цена да кандидатствам. Тогава станаха кавгите, за които спомена баща ми.
— Струвало му се е, че майка ви си е поставяла недостижими цели?
— Той искаше да стана каменоделец-зидар като него. Възхищаваше се от четиристишието на Дикенс — Мартин се усмихна и започна да рецитира:
О, нека в радост да се трудим!
Благословен си, властелине наш!
От хляба сити сме и в студ, и в пек.
И всеки знае свойта чаша.
— Сигурно не му се сърдите за това?
Мартин поклати глава:
— Той просто не можеше да разбере. Всъщност и аз не разбирах. Само майка ми знаеше какво може да се постигне с амбиция. И с моите усилия. Навярно сега си обяснявате защо съм толкова привързан към нея.
— Естествено — каза тя. — Аз самата вече изпитвам дълбоко уважение към майка ви.
Те замълчаха, осенени от приятното чувство, което споделяха, докато лодката се движеше срещу течението между потънали в зеленина брегове и шпалир от кичести дървета.