„Поради неблагополучията в миналото и с оглед деликатния характер на препарата се налага да бъдем изключително внимателни. Затова предвиждаме няколко допълнителни серии изпитания върху различни животни, а също и върху още пациенти-доброволци. Ще ни трябва малко повече време“.
В духа на времето, съгласи се Сам, би била разумна една по-голяма предпазливост. И „Фелдинг-Рот“ продължи да чака зелена светлина от французите, преди да започне работа по монтаина.
ТРЕТА ЧАСТ
1975–19771
1
Освен някои въображаеми проблеми, които си създаваше сам, доктор Винсънт Лорд имаше и действителни трудности.
Един от техните източници бе Управлението за храни и лекарства.
Централата на управлението, разположена край Вашингтон, представляваше лабиринт от препятствия, през които трябваше да минат всяко ново лекарство и неговите създатели, преди получаване на разрешение за продажба. Тъй като новите препарати почти винаги се откриваха, създаваха и продаваха от големите фармацевтични фирми, между тях и УХЛ много често се водеше двубой. В зависимост от конкретния случай той граничеше от обичайна научно-теоретична схватка до открита война.
Що се отнася до Лорд, ставаше дума за война.
Една от задачите му бе да се грижи и да отговаря за отношенията на „Фелдинг-Рот“ с УХЛ. Това му бе противно. Той също така ненавиждаше, а в някои случаи презираше хората, които работеха там. Проблемите се удвояваха, понеже бе принуден да потиска или да таи в себе си тези чувства, ако трябва да уреди дори съвсем дребен въпрос с управлението. Това му се струваше много трудно, а понякога — невъзможно.
Естествено, Лорд беше предубеден. Същото се отнасяше за колегите му от другите лекарствени фирми.
Понякога предубежденията им бяха оправдани. Понякога — не. Това се обясняваше с факта, че според закона и обичая УХЛ съчетаваше няколко неща едновременно.
То бе закрилник на народното здраве — трябваше да брани интересите на обикновените хора от прекалената алчност, некомпетентност, равнодушие или небрежност-грехове, често допускани от фармацевтичните компании в стремежа им за по-голяма печалба. Другата му функция изискваше да бъде ангел на милосърдието — да осигурява с фантастична бързина чрез същите компании нови, великолепни лекарства, които да увеличат дните или да намалят болките на страдащите.
УХЛ бе също така дежурният виновник в очите на лекарствените фирми, клиентите, журналистите, авторите, адвокатите и другите заинтересовани лица, които го обвиняваха, че било много строго или много отстъпчиво, в зависимост от гледната точка на критиците. Самоуверени и самоизтъкващи се конгресмени и сенатори, които търсеха лесни начини имената им да се появят в печата или по телевизията, използваха УХЛ и за политическа трибуна.
Обвързано с всички тези задължения, УХЛ бе средище на невъобразим бюрократичен хаос, с прекалено голям и в същото време в най-натоварените сектори-недостатъчен персонал, с претрупани от работа и ниско платени медицински работници и научни специалисти.
За голямо учудване, въпреки всички тези задачи, пречки и критици, УХЛ вършеше работата си, общ взето, изключително добре.
Безспорно имаше и засечки. Една от тях бе тъй нареченият „лекарствен застой“.
Колко големи бяха вредите от него зависеше, както всичко, свързано с УХЛ, от личната гледна точка. Още повече самото управление признаваше, че има такова явление.
То засегна и Винсънт Лорд при постъпките му за разрешаване продажбата на стейдпейс в Съединените щати — препарат за сърдечно болни и хипертоници, който вече се използваше в Англия, Франция, Западна Германия и още няколко други страни.
УХЛ изискваше преди препаратът да бъде нареден по рафтовете на дрогериите и аптеките и да се предписва от лекарите, щателно да се провери доколко е безвреден и ефикасен. Принципът бе правилен. Никой не възрази, включително Винсънт Лорд и колегите му от „Фелдинг-Рот“.
Това, срещу което протестираха обаче беше, че въпросното държавно ведомство, след успешно извършените изпитания и представените резултати, две години протака нещата, поради дребнави заяждания и несъществени съображения.