— Още не съм решил. Но вашите хора ще научат.
— Кога?
— Когато съм готов да ви съобщя.
— Би било от полза и навярно ще се спести време, ако ми дадете някаква представа за възникналите проблеми-каза Лорд, успял за момента да овладее гнева си. Но само за момента.
— Аз нямам проблеми, вие имате — отвърна Гидиън Мейс. — Съмнявам се в безопасността на вашето лекарство. Би могло да е канцерогенно. А пестенето на време не ме засяга. Няма за какво да се бърза. Разполагаме с безкрайно много време.
— Вие може би разполагате, но какво да кажем за сърдечно болните, които ще използват препарата? От него се нуждаят още сега доста хора. Той вече спасява живота на мнозина в Европа, откъдето имаме разрешение отдавна. Бихме желали и тук да ни се създадат условия.
Мейс пестеливо се усмихна.
— Да не говорим, че между другото, това осигурява торба със злато за „Фелдинг-Рот“.
Лорд се дръпна:
— Тези неща никога не са ме вълнували.
— Няма да спорим — скептично отбеляза Мейс. — Но от моето място ви възприемам повече като търговец, отколкото като учен.
Винсънт Лорд продължи да настоява:
— Преди миг споменахте за безопасност. Както сте разбрали от нашата документация, страничните явления са сведени до минимум, не крият опасности и няма никаква следа от канцерогени. Бихте ли ми казали на какво се дължат съмненията ви?
— Не сега — възрази Мейс. — Още ги обмислям.
— И дотогава няма да вземете никакво решение?
— Точно така.
— Според законните разпоредби в срок от шест месеца… — напомни Лорд на чиновника на УХЛ.
— Не ми изнасяйте лекции върху разпоредбите — раздразнено отвърна Мейс. — Те са ми добре известни. Но ако временно отхвърля вашето искане и изискам повече сведения, срокът ще започне да тече отново.
Това бе самата истина. Подобна тактика за забавяне по процедурни причини не бе чужда на УХЛ, мислено се съгласи Лорд, понякога основателно, но в редица случаи само по приумица на някой чиновник или просто за да се отложи взимането на решение.
Търпението на Лорд бе на изчерпване.
— За един бюрократ е винаги най-безопасно да не се вземат решения, нали? — се възмути той.
Мейс се усмихна, без да отговори.
Единственият резултат от срещата бе, че Винсънт Лорд се почувства още по-безсилен. Все пак това го накара да вземе решение: ще се опита да събере повече сведения, възможно най-много, за доктор Гидиън Р. Мейс. Понякога такъв вид информация би могла да се окаже полезна.
През идните месеци се наложи Лорд да отиде още няколко пъти във Вашингтон и в УХЛ. При всяко посещение там, с помощта на въпроси към колеги на Мейс, а също и чрез дискретно проучване отвън, той успя да открие изненадващо много неща за него.
Междувременно Мейс бе анулирал едно от проучванията на „Фелдинг-Рот“, свързано със стейдпейса — серия резултати от изпитания върху сърдечно болни. Опиянен от властта си, Мейс реши, че пялата серия трябва да се повтори. Лорд не можеше да види основателна причина за подобно решение, което водеше до закъснение с още една година и до нови разходи. Имаше право да го обжалва. Но разбираше също така, че обжалването може да даде обратни резултати — замразяване за неопределено време на искането за стейдпейс, или изобщо отхвърлянето му. Затова, макар и с неохота, Винсънт Лорд нареди да се изпълни отново програмата за изпитанията.
Скоро след това той докладва за случая на Сам Хоторн и му съобщи сведенията, които бе събрал за Гидиън Мейс. Разговорът се водеше в кабинета на Сам.
— Мейс се е провалил като лекар — каза директорът на научните изследвания. — Освен това е алкохолик. Има и финансови проблеми, защото плаща издръжка на двете си бивши съпруги. Вечер и в празнични дни работи незаконно при лекари с частна практика.
Сам преценяваше казаното.
— Какво имаш предвид под „провален като лекар“? Директорът на научните изследвания погледна бележките си:
— След като е получил лекарската си диплома, Мейс е работил под ръководството на други лекари в пет различни града. После е минал на самостоятелна практика. Доколкото можах да схвана от хората, които го познават, навсякъде е завършвал с неуспех, понеже не знаел да общува с хората. Другите лекари не му харесвали, а и самият той признава, че се отказал от частната практика, защото не му се нравели пациентите.
— От думите ти се разбира, че хората не са го обичали — каза Сам. — Защо тогава са го назначили в УХЛ?
— Нали знаете какво е положението в УХЛ? Никой не иска да отиде на работа там.
— Да, знам — потвърди Сам.
От доста време УХЛ не бе в състояние да си осигури научни медицински кадри. Държавните служители получаваха смешно ниски заплати, а лекарите на работа в УХЛ вземаха по-малко от половината на онова, което биха печелили при частна практика. Разликата в заплатите на учените-медици в УХЛ и колегите им с почти същата квалификация от фармацевтичните компании бе още по-голяма.