Действаха и други фактори. Един от тях бе професионалният престиж.
Научните медицински среди не разглеждаха работата в УХЛ като някакво постижение. Много по-голям интерес се проявяваше например към работа в Националния институт по здравеопазването.
Друго неблагоприятно обстоятелство за лекарите в УХЛ бе липсата на непосредствен контакт с пациенти. Съществуваше възможност, както веднъж Сам бе чул, само за „сурогат на лекарска практика, изразяващ се в запознаване с описани от други лекари случаи“.
Все пак, независимо от неблагоприятните условия, в УХЛ работеха голям брой висококвалифицирани и всеотдайни професионалисти. Наред с тях неизбежно имаше и други. Неуспелите. Огорчените и отчуждените, които предпочитат самотата пред работата с множество хора. Тези, които вечно се презастраховат и се пазят от вземане на отговорни решения. Алкохолиците. Неуравновесените.
В очите на Сам Хоторн и Винсънт Лорд доктор Гидиън Мейс явно бе един от тях.
Сам запита:
— Мога ли да помогна с нещо? Например да отида при шефа им?
— Не бих препоръчал — отвърна Лорд — ръководителите на УХЛ са политически лица. Те идват и си отиват. Бюрократите обаче остават и помнят дълго.
— Искаш да кажеш, че бихме могли да спечелим по отношение на стейдпейса, но жестоко да загубим по-нататък?
— Точно така.
— А алкохолизма на Мейс?
Лорд сви рамене:
— По мои сведения пиенето е станало причина за разтрогване на двата му брака. Но той се справя. Идва редовно на работа. Труди се. Може би държи бутилка в бюрото си, но дори да е вярно, от никого не съм чул да го е видял как я надига.
— А работата вечер, частната практика, в нарушение на разпоредбите ли е?
— Всъщност не е от съществено значение, тъй като Мейс я върши през свободното си време, макар че може да е уморен на работа следващата сутрин. И други лекари в УХЛ правят същото.
— Е, тогава не можем да намерим нито едно слабо място на Мейс, а?
— Засега — отговори Лорд. — Той обаче продължава да плаща издръжка, а паричните трудности стават причина за странни постъпки от страна на някои хора. Тъй че аз продължавам наблюдението. Кой знае, може пък нещо да изскочи?
Сам погледна замислен директора на научните изследвания.
— Винс, ти наистина си се приобщил към интересите на компанията. Заел си се с неприятни неща. И всичко това вършиш за успеха на „Фелдинг-Рот“. Знай, че забелязвам и ценя твоя принос.
— Ами… — Лорд реагира изненадан, но доволен. — Не съм го мислил точно така. Просто исках да притисна тоя тип, за да одобри стейдпейса. Но може би имаш право.
Разсъждавайки след това, Винсънт Лорд си даде сметка, че Сам бе потвърдил една истина. Винс сега караше осемнайста година във „Фелдинг-Рот“ и с течение на времето у него се бе утвърдило лоялно отношение към работодателя, дори без да е предполагал. А напоследък той все по-рядко правеше мислените разходки в миналото си с терзаещия въпрос дали решението му да напусне академичния свят и да премине в промишлеността е било правилно. Много повече внимание отделяше за изследователския си проект върху отстраняване на свободните радикали, когато нямаше други ангажименти в дирекцията. Отговорите, които търсеше Лорд, бяха все още забулени в неразгаданата реалност. Но той бе сигурен, че те съществуват. Никога, никога нямаше да се откаже от целта си.
За изследванията му имаше нов подтик. В научния институт на „Фелдинг-Рот“ в Англия Пийт-Смит, когото Винс още не познаваше, бе съсредоточил усилията си върху процеса на умственото стареене. Имаше конкуренция. Кой първи ще направи пробива? Лорд или Пийт-Смит?
Винсънт Лорд бе недоволен, защото не му възложиха да контролира изследователската дейност на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Но Сам Хоторн бе непреклонен и държеше на всяка цена онова „там“ да бъде независимо и да действа самостоятелно. Е, мислеше Лорд, както се обърнаха нещата, може би в края на краищата така бе най-добре. От Англия се носеха слухове, че Пийт-Смит не бил стигнал до никъде, защото непробиваемата стена на науката го спирала. Ако това излезеше вярно, върху гърба на Лорд нямаше да се стоварят никакви отговорности.
Пък и на американската фармацевтична сцена имаше много работа.
Онова, което Винс очакваше — да хване натясно доктор Гидиън Мейс — най-сетне стана, макар и не толкова скоро, че да помогне да се получи решение за стейдпейса, който след още протакания и празни приказки най-накрая бе одобрен и пуснат в продажба през 1974 година.