Същия ден следобед той получи чек за сметка на компанията, в който бе отбелязано, че сумата е предназначена за „специални пътни разноски“.
Лорд осребри чека преди да тръгне от Мористаун за Вашингтон. Когато дойде в бара, пликът с парите бе във вътрешния джоб на сакото му.
В сепарето влезе сервитьорът. Имаше същите маниери като Редмънд, към когото се обърна на „Тони“. Лорд си поръча един джин-тоник.
— Приятно място, нали? — отбеляза Редмънд, когато останаха сами. — Имат го за много шик. Тук идват предимно хора от държавната администрация и от университета.
— Никак не ме интересува кой идва. Дайте да видя въпросните документи.
Тони контрира:
— Донесохте ли парите?
Лорд кимна отсечено и зачака.
— Мисля, че мога да ви вярвам — каза Редмънд и извади голям кафяв плик от куфарчето, което бе оставил на съседния стол.
— Всичко е тук — добави той и му подаде плика.
Когато го отвори и започна да разглежда книжата, джинът му вече бе на масата. Докато четеше, той отпи на два пъти.
След около десет минути погледна през масата и троснато рече:
— Изпипали сте го.
— Е, най-после първата добра дума, която чувам от вас — съгласи се Редмънд и лицето му засия в съучастническа усмивка.
Лорд мълчеше и преценяваше възможностите.
Сценарият за доктор Гидиън Мейс бе ясен. Редмънд го бе скицирал по време на телефонните разговори. Останалото обясняваха донесените материали.
Всичко се свеждаше до три добре познати на Винс неща — патентното право в Съединените щати, производните препарати и възприетия от УХЛ ред.
При изтичане срока на патента на някой ценен препарат, обикновено седемнайсет години от датата на регистрацията, редица малки фирми се стремяха да направят негова производна форма и да го продават на по-ниска от първоначалната цена. При подобни случаи фирмата, заела се с подобна вторична продукция, си осигурява печалба от милиони долари.
Преди обаче да започне производството на всеки подобен препарат, заинтересованата компания трябва да подаде молба до УХЛ и да получи от него разрешение. Това е задължително изискване, дори ако същото лекарство е пуснато отдавна на пазара със съответното разрешително на УХЛ, дадено на първоначалния производител, регистрирал патента.
Редът, по който друга компания получава разрешително да произвежда и продава лекарство, чийто патентен срок е изтекъл, бе известен като подаване на молба за ново лекарство по съкратената процедура.
За всеки по-ценен препарат, чийто патентен срок изтичаше, в УХЛ се подаваха над десетина молби от различни фирми. Разглеждането и решаването на молбите се бавеше, също както исканията за разрешение на нови лекарства, например за стейдпейса на „Фелдинг-Рот“.
Не бе съвсем ясно как процедира УХЛ с тези молби. Това, което със сигурност се знаеше е, че първо се дава само едно разрешително. По-късно получаваха такова и други компании, но след доста дълъг период от време.
Компанията, която получаваше първа разрешително, си осигуряваше предимство и перспективи за огромни печалби в сравнение с конкурентните фирми. Ако акциите на такава компания се продаваха, цената им можеше да скочи понякога два пъти само за една нощ.
Тъй като малките фирми не фигурираха в листата на големите борси, като например нюйоркската, акциите им се продаваха чрез посредници. Затова внезапното повишаване на цената им можеше да се разбере само от професионалните търговци, но не и от широката публика. А в ежедневните вестници или в „Уолстрийт джърнъл“ рядко се появяваха съобщения за подобни продажби.
Това създаваше голямо улеснение за някой мошеник или „вътрешен човек“. Същият този някой, узнал името на компанията, която предстои да получи разрешително от УХЛ за такава молба, би могъл да спечели много пари за броени дни, ако закупи акции на въпросната компания на ниска цена, преди да бъде обявено решението на УХЛ. Непосредствено след това да ги продаде на висока цена.
Доктор Гидиън Мейс, на работа във ведомството и добре запознат с поверителната информация, бе направил точно това. Два пъти. Винсънт Лорд държеше в ръката си фотокопия на доказателствата. Бяха заснети всички необходими документи:
— касовите бележки на посредника за сделките „покупка“ и „продажба“ на името на клиентката — Мариета Мейс. Лорд вече знаеше от Редмънд, че това е сестрата на Гидиън, стара мома, очевидно подставено лице за прикритие на брат си, което обаче бе разкрито;
— две датирани съобщения на УХЛ за одобрени молби, подадени от компаниите „Бинвъс Продъктс“ и „Минтоу Лабс“. Двете имена съответстваха на тези в касовите бележки като собственици на акциите;