Романов благодари с кимване и предложи да си лягат, защото на сутринта ще трябва да вземат първия самолет за Москва. Избута количката в коридора и постави на дръжката на вратата табелката „Не безпокойте“.
— Изключителна вечер! — усмихна се сътрудничката и си изхлузи обувките.
Романов възхитено я загледа как се съблича. Но когато и той си разкопча ризата, сътрудничката спря и ахна от изненада.
— Великолепен е — каза тя с благоговение.
Романов вдигна златния медальон.
— Това е дрънкулка в сравнение със съкровищата, които оставих — увери я той.
— Другарю любовник — каза Анна глезено и го задърпа към леглото, — разбираш ли колко те обожавам, уважавам и ти се възхищавам?
— Хм — каза Романов.
— А също така знаеш — продължи тя, — че никога не съм те молила за услуга.
— Имам чувството, че сега ще го направиш — каза Романов, докато тя вдигаше кувертюрата.
— Щом този златен синджир не е нещо повече от дрънкулка, може би ще ми разрешиш да го нося понякога?
— Понякога? — каза Романов и се вгледа в очите на Анна. — Защо понякога? Защо не постоянно, скъпа моя? — И без дума да каже повече, той смъкна златния синджир от врата си и го нахлузи през главата на младото момиче.
Анна попипа плътните златни халкички и въздъхна. Романов не пускаше синджира.
— Причиняваш ми болка, Алекс — каза тя през смях. — Моля те, пусни го.
Но Романов само пристегна синджира още по-силно. По бузите й закапаха сълзи. Металът се впиваше в кожата й.
— Не мога да дишам — произнесе задъхано сътрудничката. — Спри да се шегуваш, моля те.
Но Романов продължаваше да стяга синджира около гърлото й, докато лицето на Анна започна да се зачервява от нахлулата в него кръв.
— Няма да кажеш на никого за неочакваното ми наследство, нали, малката ми?
— Не, никога, Алекс. На никого. Можеш да разчиташ на мен — каза отчаяно тя. Задушаваше се.
— Мога ли да съм абсолютно сигурен? — попита той заплашително.
— Да, да, разбира се, но моля те, спри сега — изпищя тя.
Нежните й ръце отчаяно посягаха да хванат русата коса на шефа й, но Романов продължаваше да пристяга тежката златна верига около врата й все по-плътно и по-плътно, без да обръща внимание на ръцете й, търсещи отчаяно опора в косата му, докато изви синджира за последен път.
— Сигурен съм, че разбираш — трябва да съм абсолютно сигурен, че няма да споделиш тайната ни с никого — обясняваше той.
Но тя не чу оправданието му, защото прешлените на врата й бяха вече счупени.
Докато правеше сутрешния си крос по крайбрежната улица, Адам обмисляше какви задачи му предстоят.
Ако вземе сутрешния самолет от „Хийтроу“ в сряда, ще може да се върне в Лондон същата вечер или най-късно в четвъртък. Но имаше да уреди още няколко неща, преди да тръгне за Женева.
Той спря на тротоара пред блока си и преди да се изкачи до апартамента, провери пулса си.
— Има три писма за тебе — каза Лорънс. — Обърни внимание, нито едно за мен — добави той, когато съквартирантът му дойде при него в кухнята. — Двете са в кафяви пликове.
Адам взе писмата и на път за банята ги остави на ръба на леглото си. Издържа пет минути под ледения душ и се изтри с хавлиена кърпа. След като се облече, отвори писмата. Започна с белия плик, който се оказа бележка от Хайди — тя му благодареше за вечерята и изразяваше надежда да се видят отново някой път. Той се усмихна и разкъса първия от кафеникавите пликове, в който се намираше още едно официално писмо от администрацията на Министерството на външните работи.
Капитан Скот — чинът вече изглеждаше неуместен — се поканваше да се яви на медицински преглед в понеделник в три часа на улица „Харли“ 122 при д-р Джон Ванс.
Накрая отвори другия кафяв плик и извади писмо от „Лойдс“, клонът „Кокс и Кингс“ в Пал Мал. Информираха „Уважаемия господин/госпожа“, че са получили чек за петстотин лири от Холбрук („Холбрук и Гаскойн“) и че текущата му разплащателна сметка възлиза на 272 лири, 18 шилинга и 40 пенса при затварянето на банката предния ден. Адам прегледа сметката си и видя, че преди да получи петстотинте лири от наследството, е бил „на червено“. За първи път в живота си се бе осмелил да тегли повече пари, отколкото има в банковата си сметка. Ако беше още в армията, това би предизвикало всеобщо неодобрение — само преди двадесет години в някои полкове военният съд бе считал превишаването на кредита от някои офицери за престъпление. Как ли биха реагирали събратята му офицери, ако им кажеше, че е изтеглил двеста лири от сметката си без реална гаранция за връщане?