— Върнете се, като дойде таксито, моля — каза той.
Носачът се поклони леко, но не каза нищо.
След като той си замина, Романов заключи вратата и сложи предпазния синджир. После избута коша за пране в спалнята си и го нагласи до леглото. Разкопча дебелите кожени каиши и отвори капака.
Отключи вратата на банята и вдигна на ръце вкочаненото тяло на Петрова. Опита се да го натъпче в коша. Вкочанясването на трупа беше почти цялостно, краката не можеха да се свият и сътрудничката не се побираше вътре. Романов постави голата Петрова на пода, изпъна пръстите на ръката си и изведнъж удари с такава сила десния крак, че той се счупи като клон от буря. Повтори същото и с левия. Истинска гимнастика — не беше нужно да повтаря. После пъхна краката под тялото й и се развесели при мисълта, че ако той беше убитият, Анна Петрова нямаше да може да го натика в коша, колкото и да се опитва да му счупи нещо. Вкара количката от закуската в стаята на сътрудничката си. Изпразни всички чекмеджета — извади дрехите на Анна (мръсни и чисти), обувките й, тоалетната чанта и дори една своя стара снимка — и хвърли всичко в коша върху трупа. Свали златния медальон от врата на мъртвата и като се увери, че не е останало нищо от личните й вещи, покри тялото с хотелска хавлия и я напръска обилно с „Шанел 5“, любезно оставен от хотела.
Накрая закопча здраво капака и избута скърцащия кош до вратата.
Започна да си опакова багажа. Още не беше свършил и на вратата се почука.
— Почакай — твърдо каза той.
Отвън промърмориха нещо като: „Ja, mein Herr“.
След малко Романов отвори. Носачът влезе, кимна му и започна да дърпа коша за пране, който не се помръдна, докато Романов не го тласна силно с крак.
Носачът с усилие повлече коша по коридора. Романов вървеше до него с куфара си. Стигнаха задната част на хотела, кошът хлътна в служебния асансьор. Романов също пристъпи вътре.
Вратите на приземния етаж се отвориха и Романов с облекчение видя Жак, който го чакаше до голям мерцедес с отворен багажник. Шофьорът на таксито и носачът вдигнаха коша за пране и го наместиха в багажника, но куфарът на Романов не се побра и се наложи да го сложат в колата.
— Да изпратим ли сметката ви в консулството, mein Herr? — попита Жак.
— Да, това ще ме улесни…
— Надявам се, че сте доволен от обслужването ни — каза Жак, като държеше отворена задната врата на мерцедеса за заминаващия гост.
— Напълно — каза Романов.
— Добре, добре. Младата дама с вас ли тръгва? — Управителят погледна през рамо към хотела.
— Не — каза Романов. — Тя вече отиде на летището.
— Ах, жалко, че съм я изпуснал. Предайте й, моля, моите най-добри пожелания.
— Ще го направя — каза Романов — и с нетърпение ще чакам да се върна в хотела ви в най-близко бъдеще.
— Благодаря ви, сър — каза управителят.
Романов се вмъкна на задната седалка и остави Жак да затвори вратата след него.
Романов пристигна в приемната на „Суис еър“ и само след минути куфарът му мина през контрола, а той продължи към банката. Синът на Бишов, заедно с един от мъжете в сиво, го чакаше във фоайето.
— Много се радвам да ви видя пак толкова скоро — поздрави го младият хер Бишов.
Плътният му глас изненада Романов. Шофьорът на таксито изчака до отворения багажник, докато придружителят на хер Бишов, който беше висок поне метър и деветдесет и доста як, вдигна коша за пране, сякаш беше пандишпанова торта. Романов плати на шофьора и последва хер Бишов в асансьора.
— Ние сме напълно подготвени за вашия депозит, след като се обадите по телефона — каза хер Бишов. — Баща ми съжалява, че не може да присъства лично. Има отдавна уговорена среща с друг клиент и моли да го извините.
Романов махна с ръка.
Асансьорът отиде направо в приземния етаж, пазачът видя младия хер Бишов и отключи огромната стоманена клетка. Романов и двамата банкери продължиха с бавни крачки по коридора. Великанът носеше коша непосредствено зад тях.
До вратата на трезора седеше с кръстосани ръце другият съдружник, когото Романов бе видял предния ден. Хер Бишов кимна и той постави ключа в най-горната ключалка на вратата, без да каже дума.