Романов кимна разбиращо.
— В такъв случай — продължи Посконов — има вероятност една от двете банки да притежава Царската икона, но тъй като те никога няма да го признаят на Майка Русия, колебая се какво да ти препоръчам като следващ ход.
Банкерът се облегна и изчака Романов да осмисли новините.
— Необичайно мълчалив си — отбеляза Посконов и запали още една цигара.
— Дадохте ми една идея — каза Романов. — Мисля, че американците ще я опишат като „далечен удар“. Но ако съм прав, на финала ще стигнат руснаците.
— Никога не съм разбирал от бейзбол, но се радвам, че все успях да ти помогна с нещо. Предполагам, че ще се нуждаеш от това, какъвто и далечен удар да планираш. — Посконов извади лист хартия от папката и го подаде на Романов. На него пишеше: „Симон и сие“, Цюрих (отказали), „Роже и сие“, Женева (отказали).
— Без съмнение скоро ще се върнеш в Швейцария.
Романов се втренчи в банкера.
— Не ти препоръчвам при това пътуване да посетиш „Бишов и сие“, Алекс. В бъдеще ще има достатъчно време за това.
Романов стисна листа с всичка сила.
Старият мъж се втренчи в него и добави:
— Няма да се отървеш така лесно от мен, както от Анна Петрова.
Десета глава
Старецът се нареди в края на опашката за такси. Трудно можеше да се определи възрастта му — изглеждаше съвсем немощен и прегърбен. Голямото палто, което беше по-старо дори от притежателя си, стигаше почти до земята, а от ръкавите се подаваха пръстите му в сиви вълнени ръкавици. С едната ръка държеше здраво малко черно кожено куфарче с инициали Е. Р. — толкова извехтяло, че сигурно бе принадлежало на дядо му. Човек трябваше да се наведе или да е много нисък, за да види лицето на стареца — на него се открояваше нос, на който би завидял дори Сирано дьо Бержерак. Той се тътреше бавно надолу, докато дойде редът му да се качи. Направи го толкова бавно, че шофьорът вече барабанеше с пръсти по кормилото, когато пътникът му каза с гърлен глас, че иска да го закарат до банката „Симон и сие“. Шофьорът потегли, без да задава други въпроси.
Швейцарските таксиметрови шофьори знаят пътя до банките така добре, както лондонските им събратя намират винаги театрите, а жълтите таксита в Ню Йорк — който и да е бар в западната част. Когато стигнаха, старецът дълго пробира с кои монети да плати. После се измъкна бавно и застана на тротоара, впил поглед в мраморната сграда. Солидността й го караше да се чувства в безопасност. Тъкмо се канеше да бутне вратата, когато мъж в елегантна синя униформа му я отвори.
— Дошъл съм да се срещна… — започна старецът на неестествен немски, но портиерът му посочи момичето зад рецепцията.
Той се дотътри при нея и повтори.
— Дошъл съм да се срещна с господин Домие. Казвам се Емануел Розенбаум.
— Имате ли уговорена среща? — попита тя.
— Боя се, че не.
— Хер Домие в момента е на заседание — каза момичето, — но ще видя дали мога да открия някой друг от ръководството. — След кратък телефонен разговор на немски тя продължи: — Бихте ли взели асансьора до третия етаж?
Господин Розенбаум кимна неохотно, но направи каквото му казаха. Щом излезе от асансьора, още преди вратите зад гърба му да се затворят, го посрещна друга млада жена, която го помоли да бъде така любезен да почака и го въведе в една стая с два стола. Приличаше на гардероб.
Мина известно време, без никой да дойде. Накрая се появи едно момче и старецът не можа да скрие изненадата си от възрастта му.
— Аз съм Велхерд Прегер — каза младият мъж, — съдружник на банката.
— Седнете, седнете — каза господин Розенбаум. — Трудно ми е да си вдигам главата, за да ви гледам.
Младият съдружник седна.
— Казвам се Емануел Розенбаум. Оставих при вас пакет през 1938 година и сега се върнах да го взема.
— Да, разбира се — каза младият мъж вече с друг тон. — Имате ли някакво доказателство за самоличност или някакъв документ от банката?
— О, да — беше отговорът и старият мъж подаде паспорта си и една разписка, толкова пъти сгъвана и разгъвана, че беше почти на парчета.
Младият мъж проучи внимателно двата документа. Паспортът беше израелски. Всичко изглеждаше наред. Банковата квитанция също се оказа автентична, въпреки че беше издадена в годините на раждането му.
— Мога ли да ви оставя за момент, сър?