— Идеално — каза Адам. — Ще бъдем в Женева навреме за обяд, посещение в банката и после ще се върнем на летището за самолета в пет и пет.
— Гледаш на всичко това като военно учение — засмя се Хайди.
— Освен последната част — каза Адам.
— Последната част? — запита тя.
— Празничната ни вечеря.
— Без съмнение отново в „Челси Китчън“.
— Грешиш — каза Адам. — Запазил съм маса за двама, осем часа, в „Кок д’ор“, точно след Пикадили.
— Рибата е още в морето, а слагаш тигана на огъня, нали? — каза Хайди.
— О, много смешно! — каза Адам.
— Смешно? Не разбирам.
— Ще ти обясня по време на вечерята.
— Надявам се да не успеем — каза Хайди.
— Защо? — попита Адам.
— Защото утре ме очаква единствено касата на щанда в немския супермаркет.
— Не е толкова лошо в сравнение с тренировката ми при старши сержанта в десет — въздъхна Адам. — А след десет ще лежа по гръб и ще съжалявам, че съм напуснал Женева.
— Това ще ти помогне да го нокаутираш — каза Хайди. — Тогава, може би, да останем тук — добави тя и го хвана под ръка.
Адам се наведе и я целуна нежно по бузата.
Подвижната стълба се прилепи до самолета. Навън ръмеше. Адам разкопча шлифера си и се опита да загърне Хайди, докато изтичаха по настилката пред аерогарата към залата за митнически контрол.
— Добре че го взех — каза той.
— Повече прилича на палатка, отколкото на шлифер — каза тя.
— От армията ми е — увери я той и разгърна пешовете. — Побира карти, компаси, дори комплект за нощувка.
— Адам, сега е лято и ние просто ще се разхождаме из Женева. Не сме се загубили в тъмна гора посред зима.
Той се засмя.
— Ще ти припомня тези подигравки винаги, когато завали.
Автобусът, който пътуваше от града до летището и обратно, стигна в Женева само за двадесет минути. Минаха през предградията и стигнаха великолепното спокойно езеро, заобиколено като гнездо от хълмовете, продължиха покрай брега и накрая спряха срещу масивен фонтан, чиято струя се извисяваше поне на сто метра.
— Започвам да се чувствам като туристка — каза Хайди, когато слязоха и с удоволствие откриха, че лекият дъжд е престанал.
И двамата бяха впечатлени от чистотата на града — вървяха по широкия тротоар, без да забележат следи от боклук. От другата страна на пътя се виждаха безброй спретнати хотели, магазини и банки и не можеше да се каже кои преобладават.
— Първо трябва да открием къде е нашата банка, за да обядваме наблизо, преди да вземем плячката.
— И как един военен би се справил с тази трудна задача? — попита Хайди.
— Много просто. Отбиваме се в първата срещната банка и ги молим да ни упътят до „Роже и сие“.
— Обзалагам се, че като момче си бил отличник.
Адам избухна в смях.
— Толкова ли съм зле?
— По-лошо — каза Хайди. — Ти олицетворяваш представата на обикновения германец за идеалния английски джентълмен.
Адам се обърна, докосна нежно косата й и се наведе да я целуне по устните.
Хайди веднага забеляза, че са обект на внимание от страна на минувачите.
— Мисля, че швейцарците не одобряват подобни неща на публично място — каза тя. — Всъщност казвали са ми, че някои не ги одобряват и насаме.
— Искаш ли да отида и да целуна онази противна бабка, която още ни гледа гневно?
— Не го прави, Адам, можеш да се превърнеш в жаба. Сега нека осъществим плана ти за акцията — каза тя и посочи Националната банка на отсрещния тротоар.
Пресякоха шосето и Хайди попита портиера как се стига до „Роже и сие“. После според указанията му продължиха към центъра, като се полюбуваха още веднъж на величествения едноструен фонтан.
Не беше лесно да се открие „Роже и сие“ и те минаха два пъти покрай нея, преди Хайди да забележи дискретния знак, изваян в камъка до високата врата от ковано желязо и шлифовано стъкло.
— Изглежда внушителна, дори затворена — каза Адам.
— А ти какво очакваше — малък клон в провинцията? Знам, че англичаните не обичат да го признават, но центърът на световното банково дело е тук.
— Нека намерим ресторант, преди да сме развалили сърдечното си разбирателство.
Тръгнаха към фонтана и понеже слънцето проблясваше между облаците, избраха едно кафене на тротоара с изглед към езерото. Поръчаха сирене и си поделиха половин бутилка бяло вино. Адам така се наслаждаваше на присъствието на Хайди, че започна да й разказва истории от годините си в армията. Наложи се тя да го спре и да отбележи, че е почти два часът. Той неохотно поиска сметката.