— Не — каза Адам. — Но трябва да ви предупредя, че той е доста темерутест.
— Темерутест? — каза банкерът. — Тази дума не ми е известна, но мисля, че долавям значението й. — После се обърна и каза нещо на господин Неф, който незабавно напусна стаята и се върна след минута с регистъра на Английското дружество на юристите от 1966.
Докато господин Роже проверяваше дали телефонният номер и адресът от годишника съвпадат с тези върху писмото, Адам седеше, впечатлен от акуратността на банката.
— Не мисля, че ще е необходимо да се обаждаме на господин Холбрук — каза господин Роже, — но има още един малък проблем, господин Скот.
— Какъв? — попита нервно Адам.
— Сумата, която господин Розенбаум остави за покриване на разходите по съхранението, е превишена. Според правилата на банката сметката трябва да се уреди, преди да се отвори касетата.
Пулсът на Адам се повиши — ами ако нямаше достатъчно пари, за да покрие евентуалната сума?
— Дългът по сметката е само сто и двадесет франка — продължи господин Роже, — което е таксата за съхранение през последните две години, откакто депозитът на господин Розенбаум се изчерпа.
Адам въздъхна с облекчение, извади портфейла си, подписа пътнически чек и го подаде.
— И накрая — каза господин Роже и му подаде някакъв лист — трябва да подпишете формуляр за освобождаване на банката от отговорност.
Формулярът се състоеше от безброй ситно напечатани на френски език параграфи. Адам само го погледна и го прехвърли на Хайди, която внимателно зачете всеки отделен параграф. През това време господин Роже обясни на Адам, че ставало дума за стандартен документ, който освобождава банката от каквато и да е било отговорност, отнасяща се до съдържанието на касетата или до законността на иска, който Адам бе предявил.
Хайди вдигна поглед и кимна в знак на съгласие. Адам сложи подписа си със заврънкулки на определеното с точици място.
— Отлично — каза банкерът. — Сега остава да донесем само вашата кутия.
— Предполагам, че може да е празна — каза Адам, след като отново ги оставиха сами.
— А може да е претъпкана със златни испански монети, песимисте — каза Хайди.
Двамата мъже се върнаха след няколко минути. Господин Неф носеше плоска метална кутия.
Адам се разочарова от скромния й размер, но не показа чувствата си. Господин Роже отвори горната ключалка с банков ключ и после подаде на Адам малък избелял плик с восъчен печат, върху който личаха подписи.
— Всичко в кутията ви принадлежи, господин Скот. Когато свършите, бъдете така любезен да ни се обадите. Дотогава ние ще останем навън в коридора.
Двамата швейцарци напуснаха стаята.
— По-бързо де — каза Хайди. — Не мога да чакам.
Адам отвори плика и от него изпадна ключ. Ключалката заяде, после щракна и Адам вдигна капака. Вътре имаше малък плосък пакет, загърнат в муселин и овързан здраво с канап. Възлите не се поддаваха, така че нетърпеливият Адам скъса канапа и бавно махна муселина.
Двамата се втренчиха в шедьовъра с невярващи очи. Красотата на златистото, червеното и синьото спря дъха им. Не бяха очаквали иконата да е толкова поразителна. Свети Георги се извисяваше над змея с огромен меч и тъкмо го бе забил в сърцето на звяра. Тъмночервеният огън, бълван от устата на змея, беше в поразителен контраст със златното наметало, което обгръщаше светеца.
— Великолепна е — каза Хайди, възвърнала способността си да говори.
Адам продължаваше да държи иконата.
— Кажи нещо — подкани го Хайди.
— Бих желал баща ми да я бе видял — може би това би променило целия му живот.
— Не забравяй, че неговото желание е било тя да промени твоя — каза Хайди.
Адам обърна иконата и видя отзад малка сребърна корона, поставена в дървото. Втренчи се в нея, като се опитваше да си припомни какво означаваше това според думите на господин Седжуик от „Сотби“.
— Бих желал баща ми да е отворил писмото — каза Адам, като обърна иконата и още веднъж се възхити от триумфа на Свети Георги. — Защото по право тя е негова.
Хайди провери дали в кутията не е останало нещо. После пусна капака, Адам заключи, обви муселина около шедьовъра, завърза го здраво и пусна малката икона във вътрешния джоб на шлифера си.
Хайди се усмихна.
— Знаех, че ще можеш да докажеш необходимостта от шлифера си, дори да не вали.